Съдружниците му бяха умирали от глад по реката Стюарт. Стотици стари пионери не успяха да регистрират участъци по Бонанза и Елдорадо, докато много шведи и новаци сляпо бяха напипали по еленовите пасища участъци за милиони. Това беше животът, а в най-добрия случай животът беше жесток. Цивилизованите хора крадяха, защото така бяха създадени. Грабеха просто така, както котките драскаха, гладът причиняваше мъка, а измръзването — болка.
И тъй Дейлайт стана преуспял финансист. Той не участваше в маменето на работниците. Нямаше сърце за тези работи, пък и не го привличаше. Работниците се мамеха много лесно, бяха твърде глупави. Все едно да ходиш на лов за охранени, опитомени фазани в английски развъдник. За него спортът се състоеше в това, да напада преуспелите и да им отнема плячката. В това намираше и забавление, и възбуда, особено понякога, когато те дяволски се съпротивляваха. Както някога бе правил Робин Худ, Дейлайт крадеше богатите и раздаваше по малко на нуждаещите се. С благотворителност той се занимаваше по своему. Огромната маса човешки страдания нямаха никакво значение за него. Това беше част от вечния ред в обществото. Той не можеше да понася организираната благотворителност и филантропите. От друга страна, не беше съвестта му, която го караше да дава. Никому не дължеше, но не можеше и дума да става за някакъв дълг. Даренията му бяха просто спонтанна проява на щедрост: и тя беше насочена винаги към тези, които го заобикаляха. Никога не даваше за пострадалите от земетресение в Япония или пък за летни лагери на бедните от Ню Йорк. Затова пък обезпечи за цяла година Джонс, момък, който караше асансьора, за да може той да напише книга. Щом научи, че жената на келнера, който му прислужваше в хотела, страда от туберкулоза, той я изпрати в Аризона. А по-късно, когато лекарите обявиха нейния случай за безнадежден, изпрати там и мъжа и за да бъде с нея до края й. По същия начин купи една юзда от конски косми, която някакъв затворник бе направил в един поправителен дом на запад. Затворникът разпространи добрата новина и скоро на Дейлайт взе да му се струва, че половината питомци на поправителния дом правят юзди специално за него. Той ги купуваше всичките и ги плащаше от двадесет до петдесет долара парчето. Бяха красиви и почтени произведения на труда и той украси с тях всички свободни места по стените на спалнята си.
Суровият живот на Юкон не бе успял да направи Дейлайт суров и коравосърдечен. За това бе необходимо обкръжението на цивилизацията. В безпощадната, дивашка игра, която водеше сега, свойственото му добродушие и неговият провлечен, западняшки говор незабележимо го напуснаха. Говорът му стана остър и нервен, а същото стана и с мислите му. В бързия ход на играта той все по-рядко намираше време да прояви добродушието си. Промяната се отрази даже и на лицето му. Чертите му станаха по-строги. Игривата извивка на устните му и неговата характерна усмивка в набръчканите ъгълчета на очите се забелязваха все по-рядко. В черните, блестящи като на индианец очи се появиха отблясъци на жестокост и брутално съзнание за мощ. Невероятната му жизненост не беше засегната и се излъчваше от цялото му същество, но тя се бе превърнала в жизненост на завоевател, който тъпче хората под себе си. Битките му с природата бяха някак безлични; битките, които водеше сега, бяха изцяло срещу мъжките представители на човешкия род; а лишенията по снежните пътеки, по реката и ужасите на студа му се отразяваха много по-слабо, отколкото горчивата ожесточеност на борбата с ближните му. Веселото му настроение се проявяваше все още от време на време, но обикновено се дължеше на коктейлите, изпити преди ядене. На север той бе пил по много, но рядко; сега пиеше по-умерено, но системно. Това стана несъзнателно, но бе предизвикано от неговото физическо и душевно състояние. Коктейлите му служеха за намаляване на напрежението. Без да обмисля и разсъждава, той чувстваше нужда да намали или преустанови напрежението от работата, дължащо се главно на дръзките му и рисковани спекулации; в течение на седмици и месеци той се убеди, че най-доброто средство за това са коктейлите. Те бяха каменна стена. Сутрин и по време на работа той никога не пиеше. Но веднага щом напуснеше кантората, започваше да издига около съзнанието си алкохолната стена. Тогава кантората изчезваше, преставаше да съществува. Следобед тя се съживяваше отново за час-два, след което той я напускаше отново изграждаше алкохолната стена. Имаше, разбира се, и изключения от това правило; волята му а още беше дотолкова силна, че ако му предстоеше някоя вечеря или конференция, на която трябваше да се срещне с неприятели или съдружници в сделките, за да планира или преговаря по работа, той се въздържаше от пиене. Но в момента, в който свършваше работата, той винаги си поръчваше мартини, при това двойно, за да не дава повод за приказки, караше да му го сервират във висока чаша.