Същия следобед той я изгледа, когато си отиваше, и за пръв път установи, че има хубаво тяло и се облича задоволително. Той не познаваше подробностите на женското облекло и не можа да оцени нито хубавата й блузка, нито добре ушития костюм. Забеляза общия и вид. А видът и беше добър. Нямаше нищо излишно, всичко беше на мястото си.
— Спретната и хубавичка! — беше заключението му, когато външната врата се затвори след нея.
Когато и диктуваше на следната сутрин, той реши, че прическата и му се нрави, въпреки че да го убиеха, не би могъл да я опише. Впечатлението беше приятно, това беше всичко. Тя седеше между него и прозореца и той забеляза, че косата й е светлокестенява със златнобронзови оттенъци. Бледото слънце, което нахлуваше през прозореца, превръщаше бронза в малки пламъчета, твърде приятни за окото. „Странно — помисли си той. — че не съм забелязал това явление по-рано!“
По средата на писмото той стигна до същата фраза, която бе причинила спречкването предния ден. Той си припомни за борбата с граматиката и продиктува:
— По това предложение бихме се разбрали… — Мис Мейсън хвърли бърз поглед към него. Действието и бе съвсем неволно, причинено от изненадата й. В следващия миг очите й бяха отново сведени надолу и тя чакаше да продължи диктовката. Но в момента, когато го погледна, Дейлайт забеляза, че очите й са сиви. По-късно той щеше да научи, че понякога в същите тези сиви очи проблясваха златисти светлини; но и така бе видял достатъчно, за да бъде изненадан, защото изведнъж разбра, че досега, като нещо съвсем естествено, я беше смятал за брюнетка с кафяви очи.
— В крайна сметка вие излязохте права! — призна той с глупава усмивка, съвсем неподходяща за острите индиански черти на лицето му.
Той бе отново възнаграден с бърз поглед и приветлива усмивка и този път се увери, че очите и са сиви.
— Но въпреки това не ми звучи правилно — оплака се той.
Този път тя направо се изсмя.
— Извинявайте — побърза да се оправи тя, но след това развали всичко, като прибави, — но сте толкова смешен!…
Дейлайт започна да изпитва леко неудобство, а слънцето продължаваше да пали малките пламъчета в косата й.
— Съвсем не ми е до смях — каза той.
— Тъкмо за това се засмях. Но точно така е правилно според граматиката!
— Добре — въздъхна той — …по това предложение бихме се разбрали — записахте ли го?
И диктуването продължи.
Той откри, че когато няма работа, тя чете книги и списания или се занимава с ръкоделие.
Веднъж, минавайки край бюрото й, той взе един том със стихове от Киплинг и с недоумение го разлисти.
— Обичате ли да четете, мис Мейсън? — попита той, като остави книгата.
— О, да, много — отговори тя.
Друг път видя при нея една книга на Уелс — „Колелата на щастието“.
— За какво се разправя? — попита Дейлайт.
— Обикновен роман, любовна история.
Тя млъкна, но той не си отиваше и тя се почувствува задължена да продължи:
— Става дума за един продавач от Лондон, който отива в отпуска с велосипеда си и се влюбва в едно младо момиче с много по-високо обществено положение. Майка й е известна писателка и така нататък. Положението е много интересно, тъжно и трагично. Искате ли да я прочетете?
— Спечелва ли я накрая? — попита Дейлайт.
— Не, точно в това е цялата работа. Той не…
— Той не я спечелва и вие сте прочели стотици страници, за да разберете това? — измърмори Дейлайт с недоумение.
Думите на Дейлайт едновременно дразнеха и забавляваха мис Мейсън.
— Но и вие с часове четете финансовите и стопанските новини! — отвърна тя.
— Да, но аз извличам нещо от тях. Това е работа и е съвсем различно. От тях аз извличам пари. Какво извличате вие от книгите?
— Мироглед, нови идеи, намирам там живота.
— Всичко това не струва и един цент суха пара.
— Но животът струва повече от сухата пара — заспори тя.
— Добре, добре — каза той с чисто мъжка снизходителност. — Щом ви доставя удоволствие, всичко е наред. Предполагам, че това е важното. А всеки си има собствен вкус.
Въпреки чувството си за превъзходство той не можеше да отрече, че мис Мейсън знаеше твърде много и за момент се почувствува като дивак, когото са изправили пред произведение на недостъпна, твърде висша култура. За Дейлайт културата нямаше стойност, но въпреки това той бе смътно разтревожен от чувството, че културата е нещо много повече, отколкото той си въобразяваше.