Минавайки друг път покрай бюрото й, той забеляза една позната книга. Книгата беше написана от клондайкския кореспондент на някакво списание и той знаеше, че в нея се намира снимката му и се говори за него. Знаеше също, че в книгата има една сензационна глава, в която се споменава за самоубийството на една жена и се казва, че „Дейлайт й дошъл твърде много“.
След тази случка той повече не проговори с нея за книги. Представи си какви погрешни заключения щеше да си извади тя специално от тази глава и го заболя още повече, защото щяха да са съвсем незаслужени. Каква неправда — той, Бърнинг Дейлайт, да има репутация на донжуан и заради него да се е самоубила жена! Той се почувствува страшно нещастен и се чудеше какъв е тоя късмет, който е бутнал в ръцете на стенографката му точно тая книга измежду хиляди други. В продължение на няколко дена след това той изпитваше чувството на виновност в присъствието на мис Мейсън; и беше сигурен, че веднъж хвана нейния настойчив и любопитен поглед да го изучава що за човек е.
Той се обърна към чиновника си Морисън, който, преди да разкаже какво знае за мис Мейсън, трябваше да изкаже личното си недоволство от нея.
— По произход е от окръга Сискю. Много е приятно да работи човек с нея в кантората, разбира се, но важничи — малко е специална, разбирате ли?
— Защо смятате така? — попита Дейлайт.
— Има високо мнение за себе си и не дружи с хората, с които работи в кантората. Не иска да има нищо общо с един колега. Толкова пъти съм я канил на театър, на панаир — но нищо не може да се направи. Казва, че обичала много да спи, не можела да закъснява, пък и живеела чак в Бъркли.
Тази част от казаното задоволи напълно Дейлайт. Нямаше съмнение, че не е съвсем обикновено момиче. Но следващите думи на Морисън го нараниха.
— Но това са само превземки. Тя ходи със студенти, там е работата. Имала нужда от сън и не можела да дойде с мене на театър, но може до късно да танцува с тях. Зная сигурно, че посещава всичките им забави и тям подобни. Прекалено модна и надута ми се струва за стенографка. А си има и кон за езда. Язди по мъжки из ония там хълмове. Една неделя видях с очите си. Добре си живее и се чудя как се справя. Шестдесет и пет долара на месец не са много. А има и болен брат.
— С родителите си ли живее? — попита Дейлайт.
— Няма родители. Чух, че били заможни. Трябва да са били наистина, защото иначе брат й не би могъл да следва в Калифорнийския университет. Баща и имал голямо животновъдно стопанство, но се оплел в спекулации с мини или нещо подобно и се разорил, преди да умре. Майка и умряла отдавна. Издръжката на брат и трябва да е доста скъпа. На времето си бил здравеняк, играел футбол, увличал се по лов и екскурзии в планините. Нещастието станало, като укротявал коне, а след това хванал ревматизъм или нещо подобно. Единият му крак е по-къс от другия и е поизсъхнал. Принуден е да ходи с патерици. Веднъж я видях с него — на ферибота. Докторите от години се занимават с него и сега мисля, че е във френската болница.
Всички тези сведения за мис Мейсън увеличиха интереса на Дейлайт към нея, но въпреки силното си желание той не можа да я опознае по-отблизо. В главата му се въртеше мисълта да я покани па обяд, но от тази му мисъл не излезе нищо, защото дълбоко у него бе залегнало кавалерството на пионера. Той знаеше, че един почтен човек, който уважава себе си, не води стенографката си на обяд. Знаеше също, че някои правят такива неща, защото дочуваше клюките в клуба, но нямаше добро мнение за подобни мъже и съжаляваше момичетата. Смяташе, че човек има по-малко права над служещите си, отколкото над обикновени познати или дори непознати. Така той би я завел на обед или на театър. Но понеже като работодател купуваше част от времето на чиновника си, той чувствуваше, че да отнема по какъвто и да е начин останалото му време, би било злоупотреба с властта, която има над него. Да направи това, бе все едно да се прояви като грубиян. Нямаше да бъде почтено. Това би значило да използува обстоятелството, че чиновникът зависи от него, що се отнася до прехраната. Чиновникът би могъл да се съгласи не защото му е приятно такова нещо, а от страх да не го разсърди.
В неговия случай да се натрапи така, би му било особено противно, защото тя беше чела и оная проклета книга за Клондайк. Кой знае какво мнение трябва да си е съставила за него — тя — едно момиче, което не искаше да има нищо общо дори с красивия, възпитан Морис! Но дълбоко зад всички тези причини лежеше неговата свенливост. Единственото нещо, от което се бе страхувал някога през живота си и от което цял живот го е било страх, беше жената. А не беше лесно да преодолее тази свенливост сега, когато усещаше първите проблясъци на нуждата от женска любов. Призракът на обвързващата женска престилка все още го навестяваше и му помагаше да намира извинения, че не се сближава с Диди Мейсън.