Личността на Дейлайт обедини всички вестници в обща атака, която продължи няколко месеца и не остави здраво място по него. И най-дребното обстоятелство в живота му бе превърнато в престъпление или порок. Общественото му заклеймяване като подло чудовище уби и последната искрица надежда да се сближи с Диди Мейсън. Той усещаше, че тя никога няма да изпита добри чувства към човек като него и след като повиши заплатата и на седемдесет и пет долара месечно, си наложи постепенно да я забрави. Новината за повишението й бе съобщена чрез Морисън, по-късно тя благодари на Дейлайт и с това въпросът бе приключен.
Една събота Дейлайт се почувствува потиснат и уморен от градския живот и се поддаде на внезапната си прищявка да го напусне за малко — нещо, което по-късно щеше да се окаже твърде важно за бъдещето му. Причината беше желанието му да подиша малко чист въздух и да промени заобикалящата го обстановка. Но пред себе си той се оправда, че отива в Глен Елен, за да прегледа фабриката за тухли, с чиято покупка го бе измамил Холдсуърти.
Той прекара нощта в малкия провинциален хотел и в неделя сутринта напусна селото, възседнал един кон, който нае от месаря на Глен Елен. Фабриката беше наблизо, край долината на рекичката Сонома. Пещите вече се виждаха сред дърветата, когато Дейлайт погледна вляво и съзря в полите на планината Сонома, на половин миля от него, цяла редица обрасли с дървета хълмове. Самата планина също бе цялата обрасла с гори и се възправяше високо над тях. Дърветата по хълмовете сякаш го канеха. Напоеният със слънчева светлина сух въздух на ранното лято му действаше като вино. Съвсем несъзнателно той го вдишваше жадно. Да отиде във фабриката, не беше никак привлекателно. Беше му дошло до гуша от всичко, свързано с работата, а зелените хълмове го привличаха. Беше на кон — добър кон според него, конят му напомни за индианските кончета, които бе яздил през детството си в Източен Орегон. На времето си беше добър ездач и сега го радваше звънтенето на железния мундщук в устата на коня и скърцането на коженото седло.
Дейлайт реши най-напред да поязди за удоволствие и след това да се занимава с фабриката. Той изкачи хълма и се огледа за пряк път до полите на планината. При първата възможност се отби от селския път и навлезе в една ливада. От двете страни на коларския път се извиваше трева, висока до кръста, и той възхитено вдишваше топлото й благоухание. Пред него летяха чучулиги и отвсякъде наоколо долитаха птичи гласове. Видът на пътя подсказваше, че по него са извозвали глина за фабриката, която сега не работеше. Той успокои съвестта си с мисълта, че това е част от деловата му работа и стигна до мястото, откъдето копаеха глината — огромна рана в склона на хълма. Но там не се бави никак и отново свърна наляво. Излезе от пътя. Не се виждаше никакво жилище и промяната след градската обстановка го изпълваше със задоволство. Сега яздеше през рядка гора, прошарена с малки, изпъстрени с цветя полянки. Стигна до един извор. Легнал по корем на земята, той пи от бистрата вода, а когато се огледа наоколо, изведнъж усети красотата на света. Беше като някакво откритие; реши, че никога по-рано не я е съзнавал и че е забравил твърде много. Не можеше да се занимава със спекулации и в същото време да поддържа допир с подобни неща. Когато пое дълбоко въздух, огледа всичко наоколо и се вслуша в далечната песен на чучулигите, той се почувствува като покерджия, станал от масата, на която е прекарал цяла нощ в игра, и излязъл от задушната атмосфера, за да се наслади на свежото утро.