По билото на планината Сонома нямаше къщи и когато спря на южния край на върха, той се намери съвсем сам под яркосиньото небе на Калифорния. Под краката си на юг и запад той видя да се спускат, стъпало след стъпало, гънка след гънка, все по-надолу и по-надолу, открити пасбища, пресечени от гористи каньони. Накрая те преливаха в равната като билярдна маса долина Петалума, нашарена с геометрично правилните фигури на обработваната богата земя. По-нататък на запад бяха изпълнени с виолетова мъгла; още по-нататък, зад последната планинска верига, се виждаше сребристият блясък на Тихия океан. Обърнал коня си, Дейлайт се огледа на запад и север, от Санта Роза до връх Санта Хелина, и на изток през долината Сонома към обраслия с дъбрава хълм, който закриваше долината Напа. По източния склон на долината Сонома, някъде по средата на една линия с малкото село Глен Елен, той забеляза един изкоп. Първата му мисъл беше, че това е отворът на някоя минна галерия, но после си спомни, че не се намира в златоносна местност, та не обърна повече внимание на разкопаното и продължи да оглежда към югоизток. Там, от другата страна на залива Сан Пабло, видя да се открояват ясно двата върха-близнаци на планината Диабло. На юг се виждаше планината Тамалпаис и да, той не се лъжеше, петдесетина мили по-нататък, там, където непрестанните ветрове на Тихия океан духаха през Златната врата, ниско над хоризонта се стелеше димът на Сан Франциско.
— Отдавна не бях виждал толкова много природни прелести наведнъж — изказа гласно мисълта си Дейлайт.
Не му се искаше да си тръгне и трябваше да мине цял час, за да може да се откъсне и да започне слизането. Нарочно си избра друг път за слизане и се добра до гористите хълмове едва късно следобед. Върху един от тях силните му очи зърнаха едно зелено петно с оттенък, съвършено различен от всичката зеленина, която бе видял през деня. Дейлайт се вгледа и заключи, че зеленото петно се състои от три кипариса, а това значеше, че само човешка ръка би могла да ги посади там. Подтикнат от чисто момчешко любопитство, той реши да отиде и разбере какво е това. Хълмът беше толкова обрасъл и стръмен, че трябваше да слезе от коня и да продължи пеша, а понякога и да лази на ръце и колена и с мъка да си пробива път през гъстите храсталаци. Внезапно изскочи при кипарисите. Те бяха оградени с много стара ограда; ясно личеше, че коловете са белени и заостряни на ръка. Вътре в оградата се виждаха два детски гроба с две надгробни дъски, също ръчна изработка, с надписи:
— Бедните, мънички дечица! — прошепна Дейлайт.
Личеше, че неотдавна някой се е погрижил за гробовете. Отгоре им имаше букети от изсъхнали, диви цветя, а буквите на надписите бяха възобновени наскоро. След тази находка Дейлайт потърси някаква пътека и откри една, която слизаше по отсрещната страна. Долу заобиколи хълма, намери коня си и се отправи към фермата. От комина се издигаше дим. Скоро Дейлайт поведе разговор с един слаб, нервен млад мъж, който каза, че бил само наемател на ранчото. А колко голямо е то? Към сто и осемдесет акра, въпреки че изглеждало по-голямо. Така изглеждало, защото формата му била съвсем неправилна. Да, включвало мястото, откъдето се копаела глина, и всичките хълмове, а границата му с големия каньон била малко по-дълга от миля.
— Виждате ли — каза младият мъж, — местността тука е толкова неудобна и насечена, че когато фермерите започнали да обработват земята, те купували сгодните землища до последната им граница. Затова границите на ранчото са така неправилни и нарязани.
О, да, той и жена му успявали да си изкарват хляба без особено тежък труд. Наемът не бил твърде висок. Хилард, собственикът, разчитал на доходите от кариерата за глина. Хилард бил заможен и имал големи стопанства и лозя долу в равнината. Тухларната фабрика плащала по десет цента на кубически ярд глина. А пък останалата част на ранчото имала добра почва на места, където било разчистено, като зеленчуковата градина и лозето, докато останалата площ била много хълмиста.
— Вие не сте фермер — каза Дейлайт.
Младият човек се засмя и поклати глава:
— Не, телеграфист съм. Но решихме с жената да си вземем две години отпуска и… ето ни! Само че времето почти изтече. Тази есен, след гроздобер, се връщам в службата.
Да, лозето било единадесет акра — гроздето от винен сорт! Цените обикновено били добри. Сам отглеждал повечето от необходимите им храни. Ако бил собственик на ранчото, щял да разчисти част от склона над лозето и да посади овощни дървета. Почвата била добра. По цялото ранчо имало много пасбища; разчистената площ била към петнадесет акра и по нея растяла прекрасна планинска трева. Сеното от нея се продавало три до пет долара по-скъпо на тон от обикновеното, твърдо сено в долината.