Между старицата с нейната ръчна преса в планинската ферма и него, който си пиеше виното в хотела, се явяваше разлика от седем долара и седемдесет и осем цента. За тази цена между двама им се намесваше цяла банда от градски хитреци. Освен тях имаше цял куп други, които също смъкваха по нещо. Те го наричаха железопътен превоз, висша финансова политика, банкерство, търговия на едро, недвижимо имущество и тям подобни, но важното беше, че те ги вземаха, а на нея оставяха двадесет и двата цента. Той въздъхна вътре в себе си — това е то, всяка минута се раждаше по един глупак и никой нямаше вина за това; такава беше играта и малцина можеха да спечелят, но за глупавите беше много тежко.
— На колко години си, бабке? — попита той.
— Сега през януари ще стана седемдесет и девет.
— Здравата си работила цял живот, а?
— От седемгодишна. Докато пораснах, бях слугиня в Мичиган. После се ожених, а работата ставаше все по-трудна и по-трудна.
— А кога ще си починеш?
Тя се вгледа в него, сякаш взе въпроса му на шега, и не отговори.
— Вярваш ли в бога?
Тя кимна утвърдително.
— Тогава ще бъдеш възнаградена за всичко — успокои я той; но вътре в себе си той се чудеше какъв е тоя бог, който позволява да се раждат толкова много глупци и не спира хазартната игра, която ги ограбваше от люлката до гроба.
— Колко имаш от този „Ризлинг“?
Тя огледа бъчвите и изчисли на око.
— Малко по-малко от осемстотин галона.
Дейлайт се зачуди какво би могъл да направи с толкова много вино и премисли на кого може да го подари.
— Какво ще направиш, ако ти платят по долар на галон? — попита той.
— Ще припадна и ще умра!
— Говоря сериозно.
— Ще си сложа изкуствени зъби, ще поправя покрива и ще купя нова каруца. Тоя път разсипва каруците.
— Какво друго?
— Ще си купя ковчег.
— Добре, бабке, ще имаш и ковчега, и другите работи.
Тя го погледна недоверчиво.
— Говоря съвсем сериозно. Ето ти петдесет долара капаро. Не се грижи за разписка. Човек трябва да се пази само от богатите, защото, знаеш ли, паметта им е дяволски слаба! Ето ти адреса ми. Ще предадеш виното на гарата. А сега ми покажи пътя. Искам да се кача до билото.
Той тръгна сред дъбравата по едва видими говедарски пътеки и бавно се заизкачва, после излезе на билото и погледна надолу към долината Напа и назад към планината Сонома.
— Красива страна! — прошепна той. — Страшно красива страна!
Заобикали надясно и се заспуска по говедарските пътеки, като търсеше друг път за връщане към долината Сонома; но пътеките като че нарочно изчезваха, а дъбравата се сгъстяваше и дори когато успяваше да си пробие път, стигаше до твърде стръмни за коня урви и склонове и биваше принуден да се върне. Но това не го ядосваше. Забавляваше се, защото се бе хванал отново на старата игра — да се закача с природата. Късно следобед се измъкна от лабиринта и хвана една добре очертана пътека, която водеше надолу по каньона. Тука го очакваше ново приключение. Беше чул кучешки лай още преди няколко минути, а сега изведнъж по оголения склон над себе си видя да бяга голям елен. Не след дълго се показа една хрътка — прекрасно животно. Дейлайт замръзна на седлото си и ги гледа, докато изчезнаха от погледа му, а в същото време леко се задъха, сякаш и той участваше в лова. Ноздрите му се разшириха и ловният инстинкт обхвана цялото му същество заедно със спомените от времето, преди да заживее в града.
Безводният каньон отстъпи място на друг, сред който течеше съвсем мъничко ручейче. Пътеката се превърна в горски път, който минаваше през едно равно място и излизаше на малко използван междуселски път. Наблизо нямаше ферми, нямаше и къщи. Почвата беше слаба и скалният пласт се намираше близо до повърхността или на самата повърхност. Обаче манцанитовите дървета и дъбаците се чувстваха тук добре и пътят беше гъсто обрасъл с тях от двете страни. И от един изход на този жив плет също като заек, ненадейно изскочи човек.
Човекът беше нисък, с кърпени работни дрехи, без шапка, с памучна риза, разкопчана отпред чак до кръста. Лицето му беше покрито със златисто кафяв загар, а слънцето бе изрусило съвсем косата му. Той направи знак на Дейлайт да спре и му подаде едно писмо.
— Ако отивате в града, ще ви бъда много признателен да пуснете това писмо — каза той.
— Разбира се. — Дейлайт сложи писмото в джоба си. — Вие тук някъде ли живеете?