Дейлайт ахна на ум, защото от много години насам „Таймс трибюн“ беше най-големият и най-влиятелен вестник в Сан Франциско.
— …а не бях достатъчно силен за напрежението. Разбира се, тялото и умът ми не можеха да издържат. Трябваше да ги поддържам с уиски, което не беше никак полезно. Животът по клубове и хотели също не беше полезен за стомаха ми, пък и за здравето ми изобщо. Това ме ядеше. Живеех не както трябва. — Фъргюсън повдигна рамене и дръпна от лулата си. — Когато докторите ме отписаха, аз си подредих работите и отписах докторите. Това беше преди петнадесет години. Като ученик в колежа през ваканциите идвах по тези места на лов и когато загазих съвсем, хвана ме носталгия да се върна сред природата. Така зарязах всичко, съвсем всичко и дойдох да живея в Лунната долина — това, знаете, е индианското име на долината Сонома. Първата година живях в бараката, след това построих къщата и писах да ми пратят книгите. Преди да дойда тук, не бях разбрал какво е щастие и какво значи да си здрав! Погледнете ме сега и посмейте да кажете, че изглеждам на четиридесет и седем години.
— Не бих ви дал повече от четиридесет — призна Дейлайт.
— А когато дойдох тук, изглеждах шейсетгодишен и това беше преди петнайсет години!
Продължиха да говорят и Дейлайт разбра, че на живота можеше да се гледа и по по-друг начин. Ето този човек, който не беше нито озлобен, нито циник, а се надсмиваше над градските жители и ги наричаше лунатици; човек, който не придаваше никаква стойност на парите и у когото страстта към власт и мощ отдавна бе умряла. А за приятелството между градските жители той говореше съвсем недвусмислено.
— Какво направиха приятелите, с които се познавах, приятелите от разните клубове, с които години съм бил близък? Никой от тях не можеше да се оплаче от мен, а когато ги напуснах, един поне не се сети да ми драсне два реда и да попита: „Как си бе, човече? Мога ли да ти помогна с нещо?“ Няколко седмици са се питали: „Какво стана с Фъргюсън?“, а след това съм се превърнал в спомен. А всички знаеха, че разчитах само на заплатата си и че живеех винаги с аванси.
— Но какво работите сега? — попита Дейлайт. — Все ви трябва малко суха пара да си купувате дрехи и списания?
— Поработвам за седмица или месец от време на време. През зимата ора, есента бера грозде, а лете винаги се намира работа при фермерите. Нямам нужда от много, така че не се налага и да работя много. Повечето от времето си посвещавам на моето място. Бих могъл да пиша по нещо из списанията и вестниците, но предпочитам да ора и да бера грозде. Погледнете ме и ще разберете защо! Як съм като скала. Пък и обичам тази работа. Но трябва откровено да ви кажа, че трудно и се свиква. Чудесно е, когато си навикнал да береш грозде през целия ден и вечерта се прибираш, без да си грохнал от изтощение, поуморен, но щастлив. Тази камина — с големите камъни, — когато я правих, бях още слаб, анемичен, алкохолизиран дегенерат, имах силата и храбростта на заек и някои от тези камъни едва-що не спукаха сърцето ми и не ми счупиха гръбнака. Но аз бях упорит и заставих тялото си да работи, както му е определено от природата, а не наведено над бюрото и налято с уиски… и ето че станах по-здрав, а и камината си я бива, нали?
— А сега вие ми разкажете за Клондайк и как сте преобърнали Сан Франциско с главата надолу при последните си спекулации. Страшен борец сте, знаете ли, и разпалвате въображението ми, но здравият разум ми подсказва, че и вие сте лунатик като другите. Жажда за власт! Това е страшна болест! Защо не си останахте в Клондайк? Или защо не си разчистите сметките и не заживеете сред природата като мене? Виждате, че и аз мога да задавам въпроси. Сега вие говорете, а мене оставете да послушам малко!
Дейлайт се раздели с Фъргюсън чак в десет часа вечерта. Докато яздеше под светлината на звездите, дойде му на ум да купи ранчото от другата страна на долината. Не че беше помислил да живее там. Играта му беше в Сан Франциско. Но той бе харесал ранчото и веднага щом се върнеше в кантората си, щеше да почне преговори с Хилард. Пък и мястото, откъдето се копаеше глината, беше в границите на ранчото и това щеше да му помогне да държи в шах Холдсуърти, ако на него някога му хрумнеше да прави глупости.