Глава X
Времето минаваше и Дейлайт продължаваше да участвува в играта. Но играта беше навлязла в нова фаза. Жаждата за власт, чиято цел беше печалбата, се беше превърнала в жажда за власт, чиято цел е отмъщението. В Сан Франциско имаше много хора, които Дейлайт беше отбелязал в черния си списък и от време на време, след някой светкавичен удар, той изтриваше някое от имената в списъка. Не искаше милост — не даваше милост. Мъжете се бояха от него и го мразеха. Никой не го обичаше с изключение на Лари Хегън, който би дал и живота си за него. Но той беше единственият човек, с когото Дейлайт имаше истинска дружба, макар че беше в много добри приятелски отношения с безпринципните политически господари, които управляваха клуба „Ривърсайд“.
От друга страна, отношението на Сан Франциско към Дейлайт се бе променило. С разбойническите си методи, той беше явна заплаха за по-умерените в играта, и то толкова опасна заплаха, че те на драго сърце го оставяха на мира. Беше им внушил мъдростта на поговорката — „Не разлайвай кучетата“. Много от тези, които знаеха, че щом неговата меча лапа се протегне, за да обере меда, ще изпаднат в опасно положение, се мъчеха да го умилостивят и да се сприятелят с него. Управата на „Алтапасифик“ негласно му предложи да възстанови членството му, но той отказа веднага. Беше „взел мерника“ на няколко от членовете на клуба и щом му се представяше удобен случай, протягаше ръка и смачкваше поредната жертва. Дори вестниците с изключение на един-два случая, когато го шантажираха, престанаха да го обиждат и пишеха за него с уважение. С една дума, гледаха на него като на сива свирепа мечка от арктическата пустош — по-добре е да и сториш път, когато я срещнеш. По времето на борбата с параходните компании, цялата глутница лаеше по него и го дразнеше, но в резултат само го накараха да се обърне и да ги удари здраво в най-жестоката битка, която познаваше Сан Франциско. Стачката на Моряшкия профсъюз и вземането на общинските власти от профсъюзните шефове и разните подкупни елементи не можеше да се забрави лесно. Гибелта на Чарлз Клинкнър и на „Калифорния енд Алтамонт тръст къмпъни“ беше предупреждение. Но този случай не се повтори, защото те вярваха, че силата им е в тяхната многобройност — докато Дейлайт ги научи, че не е така.
Дейлайт все още се впускаше в дръзки спекулации — например пред неизбежното избухване на Руско-Японската война той под носа на опитните и могъщи магнати на параходния транспорт се намеси и почти доби монопол над морския превоз. В негова власт бяха почти всички кораби по седемте морета. Както винаги казваше на конкурентите: „Елате да си поговорим“, те идваха и според друга една негова фраза тази привилегия „им излизаше през носа“. Но сега всичките му спекулации и борби имаха само една цел. Той довери на Хегън, че един ден, когато събере достатъчно пари, ще се върне в Ню Йорк и ще „изкара ангелите“ на господата Даусет, Летън и Гугънхемър. Щеше да им покаже на какво е способен и каква грешка са направили, като са се заяли с него. Но той не се главозамайваше и знаеше, че още не е достатъчно силен да се счепка с тримата си по-раншни неприятели. Междувременно имената им оставаха в черния списък до деня на разплатата.
Диди Мейсън все още беше в кантората. Той не продължи опитите си за сближение, не бе говорил повече с нея за книги или граматика. Интересът му беше бездействен, за него тя се бе превърнала в приятен спомен за нещо, което никога не се бе случило, радост, която поради характера си никога нямаше да изпита. Но макар че интересът му бе приспан, а енергията му — изразходвана в безкрайните битки, които водеше, той познаваше всеки отблясък на косата й, всяко привично движение, всяка линия на тялото и, подчертана от ушитите по поръчка рокли. На няколко пъти в шест месеца той беше увеличавал заплатата й и сега тя получаваше деветдесет долара на месец. Не смееше да продължи, но се изхитри да облекчи работата й. Постигна го, като задържа заместничката й, когато Мейсън се върна от отпуска. Смени и кантората си, та сега двете момичета имаха отделна стая.
Погледът му внимателно преценяваше всичко, което засягаше Диди Мейсън. Отдавна бе забелязал гордата й осанка. Тя не се набиваше в очи, но винаги беше налице. По държането й Дейлайт реши, че тя смята тялото си достойно за гордост, нещо, което трябва да се поддържа с грижи като ценност. Той я сравняваше с помощничката й, със стенографките от другите кантори и с жените, които срещаше по улиците.
— Доста е наперена — мълчаливо разсъждаваше Дейлайт. — Знае да се облича и да се носи, без да прекалява!