Колкото повече я опознаваше и колкото повече мислеше, че знае всичко за нея, толкова по-недостъпна му се струваше. Но тъй като не мислеше да прави опити за сближение, това съвсем не го огорчаваше. Беше доволен, че е в кантората му, надяваше се, че ще остане, и това беше, кажи — речи, всичко.
Годините не се отразяваха добре на Дейлайт. Животът, който водеше, не беше никак добър за него. Дебелееше и се размекваше, а мускулите му се отпускаха, макар това да не му се искаше. Колкото повече пиеше коктейли, толкова повече биваше принуден да пие, за да добие искания резултат — преградата, която му позволяваше да се откъсне от финансовите си операции. Освен това виното не слизаше от масата му, когато се хранеше, а поглъщаше и много уиски след вечеря в клуба „Ривърсайд“. А тялото му страдаше от липса на упражнения; поради липсата на почтени човешки връзки отслабваха и неговите морални достойнства. Дейлайт никога не бе скривал нищо и сега някои от лудориите му ставаха публично достояние — вестниците забавно и смешно описваха разходките, които правеше, когато отиваше до Сан Хосе с голямата си червена кола, понякога с бясна скорост и в пиянски компании.
Нямаше какво да го спаси. Религията не го бе засегнала изобщо. За тази духовна проява той казваше накратко: „Отдавна мъртва.“ Хората не го интересуваха. Според грубоватата му социология всичко беше хазартна игра. Бог беше някакво абстрактно, капризно, лудо същество, наречено Съдба. Как ще се родиш дори — глупак или крадец, — пак беше въпрос на шанс; Съдбата раздаваше картите и малките бебета вземаха, каквото им се паднеше. Протестите бяха напразни. Това им бяха картите и щат не щат, трябваше да играят с тях, независимо дали бяха гърбави, стройни, сакати, здрави, побъркани или умни. В играта нямаше справедливост. Картите, които по-голямата част от хората получаваха, ги поставяха в категорията на глупците; малцина имаха карти, за да станат крадци. Разиграването беше самият живот; тълпата играчи — обществото. Масата за игра беше земята; земята с буците и парчетата си, беше и залогът — от франзелите хляб до Големите червени автомобили. А накрая, щастливи или нещастни, всички умираха.
Тежко беше за глупавите, защото още от самото начало бяха обречени на загуба; но колкото по-отблизо опознаваше другата категория — на привидно щастливите, — толкова повече се убеждаваше, че няма с какво да се похвалят. Те също умираха, а краткият им живот не струваше кой знае колко. Това приличаше на борба между диви зверове; силните мачкаха слабите, а пък силните, както вече бе открил — хора от рода на Даусет, Летън и Гугънхемър, — не бяха по правило най-добрите. Той си спомни за приятелите си златотърсачи от Арктика. Те бяха от глупците, които работеха и чийто труд беше ограбван. Такава беше и жената, която правеше вино сред хълмовете на Сонома. А пък тези хора притежаваха повече достойнства — вярност, искреност, честност — от хората, които ги ограбваха. Изглежда, че печелеха мошениците, изменниците и мерзавците. Но и те не можеха да променят нищо. Те разиграваха картите, които им бяха дадени. А съдбата, чудовищният бог-безумец, притежателят на целия вертеп, поглеждаше и се хилеше. Тя мошенически редеше картите от огромното тесте на живота.
При раздаването нямаше справедливост. Никой не питаше малките човечета, които идваха на този свят, малките безформени бебета, дали изобщо искат да играят играта. Те нямаха избор. Съдбата ги изкарваше на бял свят, удряше ги о игралната маса и им казваше: „Хайде, играйте, играйте, дявол да ви вземе!“ А малките нещастни дяволчета полагаха всички усилия. В играта някои стигаха до моторните яхти и дворците, други до лудницата или приюта за бедни. Някои играеха все с една и съща карта и през целия си живот правеха вино сред дъбравата и се надяваха накрая да спечелят малко, за да си купят изкуствена челюст и ковчег. Други напускаха играта рано, защото бяха изтеглили карти за насилствена смърт, за глад сред Севера или за ужасни, ненавистни болести. На едни картите даваха в ръцете кралства и безотговорна, незаслужена власт; на други — амбиции, несметни богатства, позор и срам или пък жени и вино.
Сам той бе изтеглил щастливи карти, въпреки че не можеше да ги види докрай. Все още нещо можеше да развали играта му. Може би лудият бог Съдба го подлъгва именно към такъв завършек. Една нещастна поредица от обстоятелства и след месец бандата крадци биха могли да танцуват боен танц около трупа му. Още днес може да го смачка трамвай или някоя реклама от улицата да падне и да му пробие главата. А можеше да го хване и някоя от болестите, едни от най-зловещите прищевки на Съдбата. Кой можеше да каже? Утре или в други ден би могла да го нападне някоя гнойна бактерия или микроб и да го повали. Ето например доктор Баскъм, Ли Баскъм, който само преди една седмица бе стоял до него разговорчив и засмян — олицетворение на младост, сила и здраве А за три дена умря — пневмония, отслабнало сърце и бог знае още какво, накрая бе изпаднал в агония и бе викал така, че можеше да се чуе през няколко къщи. Краят му беше ужасен и се бе запечатал дълбоко в съзнанието на Дейлайт. Кога щеше да дойде и неговият ред? Кой би могъл да каже? Междувременно не му оставаше нищо друго, освен да разиграва картите, които виждаше в ръцете си, а те бяха битка, отмъщение и коктейл. А Съдбата седеше над всичко и се хилеше.