— Добре, Боб! — обърна се той към животното, докато бършеше потта от очите си. — Признавам, че си най-бързото, проклето животно, което съм виждал. Вярвам, че за да се държиш прилично, ще трябва често да те пришпорвам… Ах! Звяр такъв!
В момента, когато шпората го бе докоснала, левият му заден крак се бе протегнал и ритнал здравата стремето. От любопитство Дейлайт няколко пъти опита номера с шпората и всеки път копитото на Боб удряше стремето. За да се приспособи към нрава на коня, Дейлайт последва неговия пример, реши да действува с изненада, ненадейно заби и двете си шпори и го удари с камшика по корема.
— Никой не те е пляскал както трябва досега — измърмори той, когато Боб се хвърли напред, грубо прекъснат в палавата си игра.
Шпорите и камшикът се впиха пет-шест пъти в коня и Дейлайт се намести добре, за да се наслади на прекрасния, див галоп. След половин миля, като видя, че не го ръгат повече, Боб намали скоростта и затича в бърз тръс. Уолф, който бягаше отзад, започна да го настига и всичко вървеше по мед и масло.
— Ще те науча как се обръща! — му казваше Дейлайт и в тоя миг Боб пак се извърна.
Той прекъсна галопа си и заби предните си краха в земята. Дейлайт се залепи на шията му и я обхвана с две ръце. В същото време Боб се дигна на задните си крака и се извърна. Само един превъзходен ездач би могъл да се задържи на седлото и Дейлайт едва не излетя от него. Когато той успя да седне отново на седлото, Боб летеше в пълен кариер по обратния път и накара Уолф да отскочи в храстите.
— Добре, дявол да те вземе! — изръмжа Дейлайт, заби няколко пъти подред шпорите и заудря безмилостно с камшика. Щом искаш да тичаш назад, ще тичаш, докато ти призлее.
Когато след известно време Боб се опита да намали бесния си бяг, шпорите и камшикът отново влязоха в употреба както по-рано и го накараха да продължи със същото темпо. Когато накрая Дейлайт реши, че му стига толкова, той внезапно го извърна обратно и го подкара в лек тръс напред по пътя. След известно време го спря, за да види дали не се е задъхал. Като постоя една минута, Боб извърна глава и закачливо, нетърпеливо побутна ездача си по стремето, сякаш искаше да каже, че е време да тръгват.
— Брей, дявол да те вземе! — възкликна Дейлайт. — Без злоба, никаква злопаметност — и то след такъв бой! Наистина си славно конче, Боб!
Бдителността на Дейлайт отново бе приспана. За един час Боб стана образец на добър кон за езда, но след това, както винаги без предупреждение, отново започна да се извърта и да хуква. Дейлайт прекъсна опитите му с шпори и камшик и го накара за наказание да тича няколко мили по посоката, в която се бе втурнал. Но когато го обърна и тръгна обратно, Боб започна да се преструва, че се плаши от дърветата, от кравите, от храстите, от Уолф, от собствената си сянка — накратко от всичко, колкото и невероятно да беше. Всеки път, когато Боб се плашеше, Уолф лягаше на сянка, наблюдаваше и чакаше Дейлайт да успокои коня.
Така мина денят. Между другото Боб измисли още един номер — да се преструва, че ще се извърти и да не се извърта. Това беше също така изморително, както и истинските му извръщания, защото всеки път Дейлайт се излъгваше, затягаше колене и напрягаше мускулите на цялото си тяло. А след няколко подобни опита Боб наистина се извръщаше, хващаше Дейлайт неподготвен и го караше да ляга напред с ръце около шията му. До края на деня Боб не престана да прави най-различни номера; след като бе отминал спокойно десетина автомобила по пътя за Оуклънд, ненадейно реши да се разлудее от уплаха пред някаква малка кола. А точно преди да се приберат в конюшнята, той достойно завърши деня, като съчета извръщането си с изправяне на задните крака, скъса мартингала и се вдигна почти перпендикулярно. Една от каишките на стремето се скъса и Дейлайт едва не се строполи на земята.