Ами Фреда, която се бе хвърлила да се дави в ледената каша заради някакъв мъж на другия край на света и намрази Дейлайт, който се случи наблизо и я възвърна към живота. Ами Девата!… Старите спомени го изплашиха. Ако любовният бацил се загнездеше здраво в него и Диди не искаше и да знае за това, тогава положението щеше да е по-лошо, отколкото в деня, когато Даусет, Летън и Гугънхемър го бяха обрали. Ако породилите се чувства към Диди бяха по-слаби, може би страхът щеше да го накара да я забрави. Но при това положение той се утешаваше с мисълта, че някои любовни истории завършват добре. А пък и не знаеше дали съдбата не е наредила картите така, че той да спечели. Някои хора се раждаха щастливи, живееха щастливи и умираха щастливи. Може би и той беше също от тази категория, щастливо пале, което не може да загуби.
Дойде неделя и сред Пиемонтските хълмове Боб се държеше съвсем прилично. Вярно, че от време на време подскачаше и се въртеше, но, общо взето, беше кротък като агънце. Дейлайт бе сгънал камшика на две, държеше го и очакваше с нетърпение извръщането му, само едно извръщане, но Боб се държеше съвършено, което беше също така мъчително, и отказваше да се извърне. Дейлайт не срещна Диди. Той напразно се въртя сред хълмовете, а следобеда се изкачи по стръмния склон до билото на втората верига и се спусна в долината Марага. Едва-що беше слязъл в долината и дочу шум от копита. Шумът идваше отпред и се приближаваше към него. Какво ли пък, ако е Диди? Той обърна Боб обратно и започна да се връща ходом. Дейлайт реши, че ако е Диди, той е наистина късметлия, защото не можеше да я срещне при по-добри условия. Ето, че и двамата вървяха в същата посока, а с нейния тръс тя щеше да го настигне точно там, където стръмният наклон щеше да ги принуди да яздят ходом. Нямаше да има друг избор, освен да се изкачи до билото заедно с него; а когато се изкачеха, стръмното спускане щеше да ги принуди да яздят пак ходом.
Шумът се приближи, но той гледаше право пред себе си, докато не чу, че конят отзад забавя хода си. Тогава погледна през рамо. Беше наистина Диди. Веднага се познаха и тя остана изненадана. Какво по-естествено от това, той да обърне леко коня си и да я изчака, докато се изравнят; а пък после един до друг да продължат нагоре по склона? Би могъл даже да въздъхне от облекчение. Всичко стана така лесно. Размениха поздрави; ето че вървяха един до друг, в същата посока и пред тях лежаха доста мили.
Той забеляза, че Диди най-напред погледна коня и след това него.
— Какъв красавец! — извика тя, щом зърна Боб.
Той не можеше да повярва, че блесналите очи и изпълненото с възхищение лице принадлежат на младата жена, която познаваше от кантората си, на тази млада жена, която винаги ходеше със сериозен израз.
— Не знаех, че яздите! — беше една от първите й забележки. — Представях си, че сте привързан само към бързите машини!
— Отскоро започнах — отговори той. — Започнах да надебелявам, знаете ли, и трябваше да взема мерки!
Тя му хвърли един бърз страничен поглед, с който го обхвана от главата до краката, и в същото време огледа стойката му и седлото и каза:
— Но сте яздили и преди!
Явно разбираше от коне и всичко свързано с тях, си помисли Дейлайт и каза:
— Много отдавна. Смятах се за голям ездач на времето, когато бях хлапак. Живеех в Източен Орегон и се измъквах от лагера, за да яздя с добитъка и да обяздвам полудиви кончета.
Така, за голямо негово облекчение, те попаднаха на обща тема. Той й разправи за номерата на Боб, за внезапното му извръщане и как смята да го отучи; тя се съгласи, че към конете трябва да се прилага разумна строгост, дори и когато много ги обичаш. Ето например нейната Маб, която имаше от осем години и я бе отучила да рита по преградата на обора си. На Маб не и било никак приятно, но се била отучила.
— Доста сте яздили — каза Дейлайт.
— Наистина не мога да си спомня кога съм се качила за първи път на кон — му каза тя. — Родена съм в ранчо, знаете ли, и просто не можеха да ме държат настрана от конете. Изглежда, че обичта към конете ми е вродена. Първото си пони получих на шестгодишна възраст. На осем години вече знаех какво е да си стоял цял ден на седлото. На единадесет години татко ме заведе за пръв път на лов за елени. Без кон съм загубена. Мразя стайния живот и ако не беше Маб, сигурно щях отдавна да се поболея и умра.