— Обичате ли природата? — попита той и в същия миг за пръв път забеляза, че в очите и има и други цветове освен сивия.
— Толкова я обичам, колкото мразя града! — отговори тя. — Обаче жената не може да си припечелва хляба сред природата. Но свободна ли съм, гледам да съм сред природата — с Маб, разбира се.
Тогава тя му разправи почти целия си живот в ранчото, преди баща й да умре. Дейлайт беше доволен. Ето че се сближаваха. През половината час, докато бяха заедно, разговорът нито веднъж не замря.
— Ние сме почти земляци — каза той. — Аз съм отрасъл в Източен Орегон, а това съвсем не е далече от Сискиу.
В следващия миг му идваше да си отхапе езика, защото тя веднага го попита:
— Откъде знаете, че съм от Сискиу? Сигурна съм, че никога не съм го споменавала.
— Не помня — уклончиво отговори той, — чул съм отнякъде, че сте от тия места.
В този момент Уолф се промъкна безшумно като сянка, подплаши коня й и неудобният миг премина. Те започнаха да говорят за кучетата в Аляска. Но разговорът се върна пак към конете и по целия път нагоре и надолу по склона говориха само за коне.
Когато тя му говореше, той я слушаше внимателно и следеше мисълта й, но в същото време следеше и собствените си мисли и впечатления. Да язди по мъжки, беше много смело от нейна страна и в крайна сметка той не можеше да реши дали това му харесва, или не. Схващанията му за жените бяха старомодни; те се бяха оформили, докато беше млад и живееше сред дивия Запад и всички жени яздеха само настрани. Беше отрасъл с мисълта, че жените на кон не са двукраки същества. Затова го смущаваше мъжката й стойка на седлото. Но трябваше да признае, че въпреки всичко харесваше тази стойка.
Две други неща у нея веднага го поразиха. Първо, в очите и имаше златисти точици. Странно, че никога по-рано не ги бе забелязал. Може би осветлението в кантората не беше достатъчно или пък се явяваха само понякога. Не, всъщност това бяха цветни точици — нещо като разлята златиста светлина. Не бяха точно златни, но от всичките му познати цветове се приближаваха най-много до златисто. Съвсем не можеше да се каже, че са оттенък на жълтото. Мислите на влюбения са винаги оцветени и твърде съмнително е дали някой друг в целия свят би нарекъл „златисти“ очите на Диди. Но Дейлайт беше изпаднал в нежно сърдечно настроение и предпочиташе да мисли за тях като за златисти очи — затова те бяха златисти.
Второто беше, че е съвсем естествена. Той очакваше, че ще бъде много трудно да се сближи с младата жена. А всъщност това се оказа толкова лесно. Нищо надуто няма в маниерите й — каза си той и така отдели сегашната Диди, възседнала коня, от другата Диди, която бе свикнал да вижда в кантората. Но въпреки че беше възхитен от гладкия развой на нещата и се радваше, че имаха неизчерпаем източник за разговори, все нещо го караше да бъде неспокоен. Всъщност целият им разговор беше празен и повърхностен. Той беше човек на действията и я желаеше, желаеше Диди Мейсън — жената; искаше тя да го обича и да бъде ги превива по собствената си воля, той и сега изпитваше желание да и се наложи. Искаше да и каже, че я обича и че на нея не и остава нищо друго, освен да се ожени за него. Но въпреки всичко не се подчини на подтика си. Жените лесно се тревожеха и опитът му да и наложи волята си можеше да обърка всичко. Той си спомни ловджийските си хитрости, дългото търпение по онова време, когато да улучи или да пропусне парче месо, беше въпрос на живот и смърт. Макар че това момиче нямаше същото значение, но все пак значеше много за него. И особено в този миг, докато яздеше до нея и се страхуваше да я поглежда твърде често, а тя — в дрехи на ездач, прилична на мъж и в същото време дълбоко женствена, усмихната, смееща се, говореща, с блеснали очи и с бузи, зачервени от деня, прекаран на слънце и вятър.
Глава XIII
Другата неделя човекът, конят и кучето отново се зашляха из Пиемонтските хълмове. И отново Дейлайт и Диди яздиха заедно. Но този път изненадата й от срещата бе примесена с подозрение; или по-скоро изненадата й беше от друг вид. Срещата им предната неделя бе случайна, но в повторната му поява по обичайните за нея места се криеше нещо. Дейлайт почувствува подозрението й и спомняйки си, че беше видял една голяма каменна кариера близо до Блер-парк, заяви, че има намерение да я купи. Тази мисъл дойде в главата му по асоциация със старата сделка с тухларната фабрика; добра идея, реши той, защото му даде възможност да й предложи да го придружи при огледа.