Така той прекара няколко часа в нейната компания. Тя пак си беше същото естествено момиче, добродушно усмихната и смееща се, държеше се приятелски с него, говореше с неугасим възторг за коне, опитваше се да се сприятели с необщителния Уолф и изрази желание да поязди Боб, като каза, че е влюбена в него. Но Дейлайт не й позволи. Боб беше пълен с опасни номера и той би го дал само на най-върлия си враг.
— Мислите, че щом съм жена, не разбирам нищо от коне! — сопна му се тя. — Доста често са ме хвърляли, така че не съм прекалено самоуверена. А не съм и глупачка. Не бих се качила на кон, който рита. Знам какво значи това. Но не ме е страх от никакви други номера. А вие сам казвате, че Боб не рита.
— Нямате представа какви номера прави! — противопостави се Дейлайт.
— Не забравяйте, че съм виждала и други коне и че на някои от тях съм се качвала! Приучих Маб да не се плаши от трамваи, локомотиви и автомобили. Когато я взех, беше полудива. Беше свикнала само да и слагат седло. Пък и нищо няма да му стане на коня ви.
Накрая въпреки опасенията си Дейлайт отстъпи и на едно безлюдно място по пътя те размениха конете си.
— Помнете, че е бърз като светкавица — предупреди я той, като й помагаше да се качи на седлото.
Тя кимна, а Боб наостри уши, почувствувал чужд ездач на гърба си. Той не й даде време да се опомни, извърна се и хукна в обратна посока, а Диди се намери увиснала на шията му. Дейлайт ги последва на нейния кон и зачака. Видя я да спира коня и веднага с удар по шията и силно бодване на лявата шпора го върна по пътя, откъдето бяха дошли, почти със същата бързина.
— Бъдете готова да го ударите с камшика по носа! — извика Дейлайт.
Но Боб беше по-бърз от нея и отново се извърна, само че този път не успя да я завали позорно върху шията си. Втурването му беше по-силно, но тя го възпря до ходом и грубо го върна обратно с помощта на шпорите. В начина, по който се справяше с коня, нямаше нищо женствено; средствата й бяха решителни, мъжки. Иначе Дейлайт би очаквал тя да се откаже. Но това, което видя, му разкри някои скрити качества на Диди. А ако не беше го разбрал, само един поглед в очите и стиснатите й устни щеше да го убедиш в същото. Дейлайт не и даде никакъв съвет, като предвкусваше с удоволствие урока, който щеше да получи от немирния Боб. И при следващото извръщане или по-право при следващия опит за извръщане Боб си получи заслуженото, защото още по средата камшикът го плесна здраво по носа. Той беше толкова учуден и така го заболя, че предните му крака едва вдигнати, се спуснаха веднага.
— Чудесно! — възкликна Дейлайт. — Още няколко такива удара ще го научат да се държи прилично! Достатъчно умен е и ще разбере, че е загубил играта.
Боб се опита отново. Но този път не беше успял да се извърне и на четвъртината, когато камшикът го плесна по носа и го принуди да спусне крака на земята. А след това вече тя направляваше Боб без шпори и без камшик, само като го заплашваше с камшика.
Диди тържествуващо погледна Дейлайт.
— Мога ли да го пояздя сега? — попита тя.
Дейлайт кимна и тя се впусна по пътя. Той я гледа, докато се загуби зад завоя, а след като пак се появи — докато се върна при него. Добре се държи на коня, помисли си той, и наистина бе чудесна! Жена за истински мъж! Сравнени с нея, другите жени биха изглеждали недоразвити. И като си помисли човек само, че цяла седмица чука на пишещата машина! Не й беше там мястото. Би трябвало да бъде съпруга на истински мъж, да не работи, да носи коприна и сатен и да е обсипана с диаманти. Такава беше неговата представа на мъж от дивия Север за любимата съпруга, да има коне, кучета и много подобни неща…
— Ще видим, мистър Бърнинг Дейлайт, какво можем да направим ние двамата по този въпрос! — прошепна той на себе си, а гласно каза:
— Добре се справяте, мис Мейсън, добре! Жена, която язди като вас, е достойна за най-хубавите коне. Не, останете си на него и ще отидем до кариерата! — Той се захили. — Боб наистина изстена, когато го ударихте последния път. Чухте ли го? И видяхте ли как свали крака на земята — като че ли се е ударил в каменна стена. Той е достатъчно умен, за да знае, че тази стена вече винаги ще е пред него, щом започне да прави номера!
Когато се разделиха следобеда при вратичката на пътя за Бъркли, той отиде до малката горичка, откъдето скрит я гледа, докато се загуби от погледа му. Сетне се обърна, за да се върне в Оуклънд, и през главата му мина една мисъл, която го накара да се усмихне смутено и да промърмори: