— Сега трябва да устоя на думата си и да купя проклетата кариера! Иначе няма да имам извинение, когато се навъртам из тези хълмове.
Но съдбата бе определила кариерата да остане извън плановете му, защото на следващата неделя той язди сам. Този ден Диди не се показа на кафяво-червения си кон откъм Бъркли. Не се показа и следващата неделя. Дейлайт беше извън себе си от нетърпение и опасения, но в кантората се въздържаше. Той не забеляза никаква промяна у нея и се стараеше да не прояви и той нищо. Всичко вървеше по стария, еднообразен ред, но сега този ред го дразнеше и вбесяваше. Дейлайт беше много сърдит на света, който не позволяваше на човек да се държи със стенографката си като мъж към жена. Каква е ползата да си милионер, попита той един ден календара на бюрото си, когато тя излезе след края на диктовката.
Малко преди да мине третата седмица, пред Дейлайт се изпречи перспективата за още една самотна неделя и той реши да й говори, пък дори и в кантората. И понеже си беше такъв по природа, пристъпи естествено и направо към целта. Тя беше свършила своята работа и събираше бележниците и моливите си, за да излезе, когато той каза:
— О, и още нещо, мис Мейсън, и надявам се, че няма да имате нищо против откровеността ми. Направихте ми впечатление на разумна жена и няма да се обидите от това, което ще ви кажа. Знаете, че сте отдавна в кантората ми — от години вече, няколко години поне; и винаги съм се отнасял откровено и почтено към вас. Никога, както се казва, не съм си позволявал нещо. Понеже бяхте на работа в моята кантора, винаги съм бил по-внимателен, отколкото, ако не бяхте, разбирате, нали? Но въпреки това аз съм си човек. По начало съм самотник — не мислете, че с това търся съчувствие. Искам само да ви кажа колко много значеха за мене тези две разходки. Предполагам, че няма да се разсърдите, ако попитам защо последните две недели не излизахте на езда?
Той млъкна и зачака. Чувствуваше се неудобно, беше му горещо и по челото му избиха малки капчици пот. Тя не отговори веднага, а той прекоси стаята и отвори по-широко прозореца.
— Аз яздих — отговори тя, — само че в друга посока!
— Но защо?… — той не успя да довърши въпроса. — Хайде, бъдете откровена с мене! — подкани я той. — Както и аз съм откровен с вас. Защо не яздихте из Пиемонтските хълмове? Търсих ви навсякъде.
— Точно за това.
Тя се усмихна и за миг го погледна право в очите, а след това наведе поглед.
— Предполагам, че разбирате, мистър Харниш.
Той унило поклати глава.
— И разбирам, и не разбирам. Съвсем не съм свикнал с градския начин на живот. Има неща, които човек не бива да прави, и те не ме засягат, щом аз нямам желание да ги правя.
— А когато имате желание? — бързо попита тя.
— Тогава ги правя. — Той стисна устни в изява на волята си, но в следващия миг допълни: — В повечето случаи ги правя. Но не мога да разбера защо не трябва да се правят неща, които са съвсем редни и не пречат на никого. Ето тези разходки например!
Известно време тя нервно си игра с молива, като че обмисляше отговора си, а той чакаше нетърпеливо.
— Тези разходки — започна тя — са нещо, което наричат нередно. Оставям на вас да размислите. Вие познавате света. Вие сте мистър Харниш, милионерът…
— Картоиграчът — прекъсна я той грубо.
Тя кимна в знак на съгласие и продължи:
— А аз съм стенографка в кантората ви…
— Вие сте хиляди пъти по-добра от мене… — опита се той да се намеси, но на свой ред бе прекъснат.
— Не става въпрос за подобни неща. Положението е съвсем просто и обикновено. Аз работя във вашата кантора. Не става въпрос какво бихме помислили вие и аз, а какво ще помислят другите. И смятам, че няма нужда да говоря повече по този въпрос. Сам знаете достатъчно!
Нейният делови тон не отговаряше на състоянието й — поне така мислеше Дейлайт, като наблюдаваше развълнуваната и женственост, закръглените линии на тялото й, бюста й, който се вдигаше и спадаше по-бурно от друг път, и червенината, която се бе появила по бузите й.
— Съжалявам, че ви подплаших и станах причина да напуснете любимите си места за разходка.
— Не сте ме уплашили — леко кипна тя. — Не съм гимназистка! Доста време се грижа сама за себе си и никога не съм изпитвала страх. Две недели бяхме заедно и не съм се изплашила от Боб или от вас. Не е в това работата. Не се боя сама да се грижа за себе си, но обществото също иска да се занимава с мен и точно там е цялото нещастие. Какво ще каже обществото за мене и моя шеф, щом се срещаме редовно и яздим през неделите из хълмовете. Смешно е, но е така. С някой от чиновниците бих могла да се разхождам, без да правя впечатление, но с вас — не.