— Но обществото не знае и няма нужда да знае изобщо — извика той.
— Това прави цялата работа още по-лоша. Да не се чувстваш виновен и въпреки това да се криеш по черните пътища и да изпитваш чувството, че вършиш нещо нередно! По-добре би било храбро и открито, публично…
— Да обядвате с мен през седмицата — каза Дейлайт, отгатвайки насоката на недовършените и доводи.
Тя кимна.
— Не исках да кажа точно това, но и то е добро. Предпочитам да върша нередни неща открито и всички да ги знаят, отколкото да се прикривам и после да ме открият. Не си прося покана за обед — прибави тя с усмивка, — но съм сигурна, че разбирате положението ми.
— Защо тогава да не яздите открито и явно с мене из хълмовете? — попита той.
Тя поклати глава и той си въобрази, че в този жест има малко съжаление. Изведнъж го обзе лудо желание по нея.
— Вижте какво, мис Мейсън, знам, че не обичате да говорите за такива неща в кантората. И аз не обичам. Това като че е част от цялата система на отношения; човек трябва да говори със стенографката си само по работа. Бихте ли дошли на езда с мене следващата неделя и тогава ще си поговорим и ще стигнем до някакво заключение. Там сред хълмовете е по-лесно да се говори за другите неща. Предполагам, че ме познавате достатъчно добре, за да знаете, че съм почтен. Аз… аз… ви уважавам… и всичко такова и аз… — той започна да се запъва, а ръката му, опряна на масата, започна видимо да трепери. Той се помъчи да се овладее. — Желая това по-силно от каквото и да е друго в предишния ми живот. Не мога да ви обясня, но е така. Ще дойдете ли? Само следващата неделя? Утре?
И на ум не му дойде, че произнесеното с половин глас съгласие се дължеше предимно на капчиците пот по челото му, на треперещата му ръка и явната му мъчителна тревога.
Глава XIV
— Разбира се, няма начин да се разбере какво иска човек по това, което казва! — Дейлайт почеса немирното ухо на Боб с камшика и се замисли недоволно над думите, които току-що бе изрекъл. Те не изразяваха това, което искаше да каже. — Искам да кажа, че вие съвсем ме отрязахте и казахте, че не искате да се срещаме пак и ми обяснихте причините, но как мога да знам, че това са истинските причини? Може би просто не искате да се сближите с мен и не го казвате, за да не нараните чувствата ми. Не разбирате ли? Аз съм последният човек на този свят, който би се наврял, където не го искат. И ако мислех, че никак не ви е грижа за мене, щях да изчезна като дим.
Диди се усмихна на думите му, но продължи да язди мълчаливо. Тази усмивка е най-сладката, най-прекрасната усмивка, която е виждал. Беше различна от другите усмивки, които му беше отправяла, увери той сам себе си. Това беше усмивката на човек, който поне малко го познава. В следващия миг той се поправи — разбира се, тази усмивка беше несъзнателна. Така ставаше винаги, когато двама души се събираха заедно. Който и да е чужд човек, един търговец или чиновник, след няколко срещи би показал същите признаци на приятелство. Така ставаше обикновено с всички, но че и с нея беше така, му направи по-силно впечатление; пък и усмивката и беше така мила и чудна. Беше сигурен, че другите жени, които познаваше, не можеха да се смеят така.
Този ден беше щастлив. Дейлайт я беше срещнал на черния път за Бъркли и с часове прекараха заедно. Едва към края на деня, когато наближаваха вратичката на пътя за Бъркли, Дейлайт подхвана сериозния разговор.
Тя отговори на последния му въпрос и той с благодарност я заслуша.
— Предположете, просто предположете, че това са единствените причини? Че въпросът не е дали желая, или не да се сближим? Тогава какво?
— Тогава няма да престана да ви убеждавам — бързо каза той. — Защото, разбирате ли, забелязал съм, че хора, които са склонни към нещо, много по-лесно биват убеждавани. Но ако прикривате другите причини, ако не искате и да ме знаете — ако… хм,… ако мислите, че не трябва да наранявате чувствата ми, защото сте на добра работа при мене… — на това място спокойното му разсъждение за подобна възможност бе изместено от страха, че наистина е така и той загуби нишката на мисълта си. — Във всеки случай трябва да кажете само една думичка и аз ще изчезна! И няма да ви се сърдя; просто не ми е провървяло. Така че бъдете откровена, мис Мейсън, моля ви, и ми кажете, ако това е причината — имам предчувствието, че е така!
Тя го погледна, а очите и внезапно се навлажниха от гняв и болка.
— О, но това е несправедливо! — извика тя. — Давате ми да избирам: или да ви излъжа и нараня, за да предпазя себе си и да се отърва от вас; или, от друга страна, да захвърля предпазливостта си и да ви кажа истината, защото тогава, както сам казахте, ще продължите да ме убеждавате!