Тя поклати глава, успокои кобилата, която нетърпеливо искаше да си тръгне към къщи, и многозначително погледна към удължените сенки.
— Става вече късно — продължи бързо Дейлайт, — а ние още по нищо не сме се разбрали. Още една неделя поне — не искам много, — за да се разберем.
— Имахме цял ден на разположение — каза тя.
— Но твърде късно започнахме да говорим за това. Следващия път ще започнем от по-рано! Това е нещо много сериозно за мене, вярвайте ми! Кажете, че сте съгласна за другата неделя?
— Могат ли мъжете да бъдат наистина почтени? — попита тя. — Знаете много добре, че под „другата неделя“ разбирате още много недели!…
— Тогава, нека бъдат много недели! — извика възбудено той, а тя си мислеше, че никога не го бе виждала по-красив. — Кажете една думичка! Само една думичка! Идната неделя при кариерата…
Тя притегли юздите в ръката си и се готвеше да тръгва.
— Лека нощ — каза тя — и…
— Да! — прошепна той с едва доловима властна настойчивост.
— Да! — каза тя с нисък, но ясен глас.
В същия миг тя подкара кобилата в тръс и се отдалечи по пътя, без да погледне назад, задълбочена в собствените си чувства. Разумът й беше решил да каже „не“ — и до последната минута решението и бе останало непроменено. Но устните и казаха „да“. Или поне изглеждаше, че устните го бяха казали. Тя нямаше намерение да се съгласи. Защо тогава се бе съгласила? Първата й изненада и учудването от непредвидената й постъпка отстъпи пред мисълта за възможните последици. Тя знаеше, че с Бърнинг Дейлайт не можеше да се играе и че под момчешкото му простодушие се крие властният характер на зрял мъж. Беше се вплела в бъдеще, изпълнено с неизбежни напрежения и бури. И тя отново се питаше защо бе казала „да“ тъкмо тогава, когато намеренията и бяха съвсем други.
Глава XV
Животът в кантората си течеше както преди. И двамата не даваха да се разбере нито с поглед, нито с дума, че положението се е изменило. Всяка неделя се разбираха за следващата неделя. Никога не засягаха този въпрос в кантората. По този въпрос Дейлайт докрай проявяваше силното си кавалерско чувство. Той не искаше тя да напусне кантората. Видът и му доставяше неизмерима радост. Но той не злоупотребяваше с това. Никога не забавяше диктовката, нито пък измисляше допълнителна работа, за да я задържи по-дълго при себе си. Защото над егоистичните му инстинкти стоеше любовта му към почтената игра. Той презрително отказваше да се възползува от случайните преимущества на положението. Дълбоко в съществото му се криеше идеята за любовта като нещо повече от обикновено притежание. Искаше да го обичат заради самия него и двамата участници да имат еднакви шансове.
От друга страна, дори да беше най-големият хитрец, не би могъл да измисли по-подходящо държане. Тя обичаше личната си свобода като птичка, беше последната жена в света, над чиито чувства би могъл да се наложи някой, и тъкмо затова оценяваше кавалерското му поведение. Тази оценка беше съзнателна, но нейното въздействие отиваше дълбоко в подсъзнанието и, невидимо като нишките на паяжина. Паяжината, която личността Дейлайт изплиташе около нея, тя усещаше само в някои върховни моменти. Невидимите връзки се изплитаха неусетно, нишка по нишка. Те бяха причина да каже „да“, когато искаше да каже „не“. Нямаше ли по същия начин при някой напрегнат момент в бъдещето да я накарат, въпреки здравия и разум, отново да даде неволно съгласието си?
Между другите добри последици от сближаването и с Дейлайт беше, че Дейлайт намали пиенето. Така силно отслабна жаждата му за пиене, че накрая той забеляза това. Опиянението, от което се нуждаеше, някак се беше въплътило в нея. Мисълта за нея беше като коктейл. Или поне заменяше известен брой коктейли. Напрежението в противоестествения за него градски живот го бе подтикнало към коктейлите. Сега Диди беше станала част от стената, с която се заграждаше срещу силното напрежение. Видът й, нейният смях, оттенъците на гласа й, невероятният златист блясък на очите и, отблясъците на косата, нейното тяло, дрехите й, начинът, по който яздеше, най-дребните и жестове — всичко това се въртеше непрекъснато из главата му и заместваше много коктейли и много чаши уиски със сода.
Той откри, че Диди е добра ездачка — добра не само в ездата, но и в издръжливостта. Имаше дни, когато изминаваха по шестдесет, седемдесет и дори осемдесет мили; и Диди никога не се оплакваше, че са яздили много и никога — Дейлайт особено ценеше това — гърбът на кобилата и не биваше натъртен.