— Чудесно момиче! — казваше си възхитено Дейлайт.
По време на тези дълги, непрекъсвани от нищо разходки, те се опознаха много добре. Нямаше за какво друго да говорят освен за себе си и докато тя слушаше разказите му за пътешествията из Арктика и златотърсаческите авантюри, той от своя страна малко по малко допълваше портрета й в съзнанието си. Тя описваше подробно детството си в ранчото, разправяше за конете, кучетата, нещата и хората, докато накрая той просто знаеше как бе отраснала и станала жена. Узна как се е разорил и умрял баща й, а тя е била принудена да напусне университета и да се хване на работа. Тя разправи и за брат си, за дългата й борба да го излекува и за отлитащите й надежди. Дейлайт реши, че се разбира с нея по-лесно, отколкото си бе представял, макар винаги да чувствуваше, че зад всичко, което знаеше за нея, се криеше тайнствената и загадъчна същност на жената. Той беше достатъчно скромен, за да признае пред себе си, че това беше неизследвано, безбрежно море, за което не знаеше нищо и по което въпреки това, трябваше някак да плува.
Страхът, който цял живот бе изпитвал от жените, бе породен именно от неразбиране. На свой ред той му бе попречил и по-късно да ги разбере. Диди върху коня, Диди, която бере макове през лятото, Диди, която записва диктуваното от него писмо с резките си стенографски движения — всичко това той разбираше. Но не можеше да разбере тази Диди, която така бърже променяше настроенията си, Диди, която твърдо отказваше да язди с него и изведнъж се съгласяваше, Диди, в чиито очи ту се появяваше, ту изчезваше златистата светлина, която нашепваше неща неясни за неговите уши. Във всички тези неща, той виждаше тайнствените дълбочини на женствеността й, поддаваше се на обаянието им и ги приемаше, без да ги разбира.
Имаше още една страна от живота и, за която той нямаше представа. Тя познаваше книгите и притежаваше това загадъчно и ужасно нещо, което наричаха „култура“. И той винаги се учудваше, че тази култура никога не се намесваше в отношенията им. Тя никога не говореше за книги, за изкуство или за други висши пеша. Сам той бе съвършено естествен и разбра, че и тя е също така естествена като него. Тя обичаше обикновените неща, природата, конете и хълмовете, слънчевата светлина и цветята. По местата, които посещаваха, растяха непознати за него растения и тя му стана водач, показа му всичките разновидности на дъба, запозна го с мандроновото дърво и манцанитата, каза му имената, навиците и местонахожденията на множество диви цветя, храсти и папрати. Зоркият й поглед, от който не убягваше нищо в гората, беше ново очарование за него. Това бе поглед на човек, израсъл сред природата. Един ден, за да решат чии очи са подобри, те решиха да видят кой ще открие повече птичи гнезда. И той, който винаги се бе гордял с острата си наблюдателност, с големи усилия успя да запази малка преднина. В края на деня той водеше само с три гнезда и едното от тях, за което и той не беше много сигурен, бе яростно оспорено от нея. Той я поздрави и каза, че по всяка вероятност тя е постигнала такъв почетен резултат, защото тя самата е птичка и притежава острото зрение на птиците.
Колкото повече я опознаваше, толкова повече се убеждаваше в приликата и с птиците. Затова обича да язди, си казваше той. Ездата най-много се приближава до летенето. Ливада, покрита с полски макове: дере, обрасло с папрат; редица тополи сред полето; кафявочервената земя на някой хълм, слънчевите петна по далечните върхове — всичко това веднага предизвикваше у нея изблици на радост, които му приличаха на песни. Тя се радваше на малките неща и сякаш постоянно пееше. А когато яздеше Боб и се бореше за надмощие с прекрасното животно, Дейлайт я сравняваше с орлица.
Малките и радости бяха и за него извор на радост. Той се радваше на нейната радост. Очите му я гледаха също така възбудено, както тя гледаше предмета на вниманието си. Пак чрез нея той започна да разбира по-добре природата. Тя му показваше цветове сред пейзажа, за които той и на сън не би помислил, че съществуват. Той познаваше само основните цветове. Всички тонове на червеното бяха червено. Черното си беше черно, а кафявото си беше обикновено кафяво, докато станеше жълто и преставаше да е кафяво. Пурпурното за него беше винаги червено, нещо като цвета на кръвта, но Диди му обясни, че не е така. Веднъж се изкачиха на билото на един хълм, където вятърът люлееше маковете около краката на конете им и тя застана, възхитена от далечната перспектива. Тя изброи седем плана и той, който цял живот бе наблюдавал природата, за първи път научи какво е „план“. След това той винаги наблюдаваше природата с очи, конто виждаха повече и за свое собствено задоволство се научи да наблюдава сгъстените вериги на хълмовете и дълго да съзерцава виолетовите летни мъгли, скрити в гънките на далечните хълмове.