Но през всичкото това минаваше златната нишка на любовта. Отначало той беше доволен да язди с Диди и да бъдат добри приятели; но влечението му към нея се засили. Колкото повече я опознаваше, толкова повече я ценеше. Ако се държеше с него сдържано и надуто или пък ако беше някоя лигава, вечно кикотеща се женичка, всичко щеше да бъде съвсем иначе. Но той бе учуден и очарован от нейната естественост и жизненост, от умението й да бъде добър другар. Последното й качество бе съвсем неочаквано. Никога не бе гледал на жените в тази светлина. Жената играчка; жената хищница; жената като необходима съпруга и майка на поколенията — такива бяха разбиранията му за жените. Но Диди го изненада със способността на жената да бъде другар, приятел, да зарадва. Колкото повече съвършенства откриваше у нея, толкова повече се разгаряше любовта му и гласът му неволно се изпълваше с гальовни оттенъци, а в очите му блестяха предупредителни пламъчета. Тя не беше сляпа и виждаше всичко това, но като милиони други жени, мислеше да си поиграе с красивия огън и да избегне последствията на пожара.
— Зимата скоро ще дойде — каза тя един ден със съжаление и предизвикателство — и няма вече да има езда!
— Но трябва да ви виждам и през зимата! — бързо извика той.
Тя поклати глава.
— Всичко беше много хубаво — каза тя, като го гледаше откровено в очите. — И си спомням глупавите предлози за опознаването ни; но това няма да доведе доникъде; просто няма възможност! Познавам се много добре, така че не греша!
Лицето й беше сериозно и напрегнато от страх да не би да му причини болка и очите й не трепваха, но в тях светеше златистата светлина — дълбочините на пола, в които сега не го беше страх да погледне.
— А аз се държах много добре — рече той. — Оставям на вас да се произнесете дали е така. Мога да ви кажа, че ми беше твърде трудно. Помислете си само! Нито веднъж не съм ви продумал за любов, а през цялото време съм ви обичал. Това е доста тежко за човек, който е свикнал да прави, каквото си ще. Щом става въпрос за пътуване, винаги бързам. Ако трябва, ще накарам и самия господ да бърза, когато тичам по леда. Но вас не ви карам да бързате. Предполагам, че това показва колко много ви обичам. Разбира се, искам да се омъжите за мене. Но продумал ли съм макар и една дума за това? Нито дума, нито знак. Бил съм кротък и послушен, макар че понякога тази кротост ме е карала да се разболявам. Не съм ви предлагал да се омъжите за мене. И сега не ви предлагам. За мен вие сте съвършена. Сигурен съм, че сте точно жена за мене. Но какво да кажа за себе си? Познавате ли ме достатъчно добре, за да вземете решение? — той повдигна рамене. — Не знам и няма да гадая сега. Трябва със сигурност да знаете дали ще можете да се разберете с мене, или не. Играта ми е бавна и сигурна и не искам да я загубя заради зле разиграни карти.
Такова любовно признание беше нещо съвсем ново за Диди. Никога не беше чувала подобно нещо. Още повече я порази липсата на вълнение и за да преодолее това впечатление, тя трябваше да си спомни треперещата му ръка и страстта, която бе забелязала в очите и гласа му и в онзи ден, и във всички други дни, когато бяха заедно. Спомни си и какво и беше казал преди няколко седмици. „Сигурно не знаете какво нещо е търпението“ бе казал той и след това й бе разправил как бе стрелял катерички с голямата пушка по времето, когато той и Илайджа Дейвис умираха от глад край река Стюарт.
— Ето виждате ли! — настоя той. — За да бъде справедлива играта, трябва да продължим да се виждаме и през зимата. Вие вероятно още не сте решили…
— Решила съм — прекъсна го тя. — Не бих си позволила да се влюбя във вас. Това няма да ме направи щастлива. Харесвате ми, мистър Харниш, признавам, но нищо повече не може да има.
— Това е, защото не одобрявате начина ми на живот — възрази той и се сети за сензационните пиянски разходки и цялата разпуснатост, която му приписваха вестниците; сети се и се запита дали поради моминската си свенливост тя няма да се престори, че не знае нищо.
За негова изненада отговорът и беше прям и непримирим:
— Наистина не го одобрявам.
— Вярно, че съм правил щуротии в някои от тези пиянски разходки, за които писаха вестниците — започна защитата си той — и че съм бивал в неподходящи компании…
— Не говоря за това — каза тя, — въпреки че знам всичко и не мога да кажа, че ми се нрави. Говоря за живота и работата ви изобщо. Има жени по света, които биха могли да се оженят за човек като вас и да бъдат щастливи. Но аз не бих могла. Колкото повече бих обичала такъв човек, толкова по-нещастна бих била. А моето нещастие от своя страна ще направи нещастен и него. За мен такъв брак ще бъде грешка и за него също ще бъде грешка, но той би я преживял по-леко, защото му остава работата.