– Изчезвайте.
– Не мога – заяви Джен. – Тъпия задник ме покани на среща. Амбър изпухтя възмутено.
– И тя смята да отиде, а ти знаеш, че той ще ѝ каже, че трябва да преспи с него, ако иска да си запази работата.
– Вероятно, – Джен отвори капака на кутията и извади една поничка.
Пайпър се прозина.
– Колко е часът? – изфъфли нечленоразделно.
– Осем – осведоми я Амбър. – и ти винаги си будна по това врече.
– Не и когато почти не съм мигнала през цялата нощ!
В този момент Логан се претъркули и тази част от него, която все още не беше на пода, се озова там. Но не се събуди.
– Това е Логан Стрейт – изуми се Джен. И после, след дълга пауза, додаде: – Жив ли е?
Пайпър се свлече отново в креслото.
– Предполагам.
– Ако си го убила, ще ти помогнем да скриеш трупа.
– Аз знам кой е Логан Стрей! – Амбър го изрече с такъв ентусиазъм, сякаш току-що се бе сетила за отговора във финалния кръг на "Стани богат".
Някой почука на вратата.
– Кога най-сетне всички ще си тръгнете и ще мс оставите на мира? – изкрещя Пайпър.
Но Джен вече бе отворила вратата и Бърни връхлетя вътре. Късата ѝ коса приличаше на оранжев гейзер, изригнал около лицето ѝ, а изпод една стара жилетка на Хауард се подаваха розовите крачоли на анцуг.
– Знаех си! Всички сте се събрали тук, за да заговорничите зад гърба ми! – Забеляза Логан на пода. – Не е ли малко млад за теб, Пайпър?
Пайпър зарови лице в шепи.
– Моля ви, някой ще ме убие ли?
Бърни се извъртя към Амбър.
– Ти стоиш зад тази тайна среща. Мислиш, че съм твърде стара, за да проумея това, което виждат очите ми. Не след дълго ще се опиташ да ме натикаш в старчески дом.
Пайпър скочи към таблата с кафетата.
– Успокой се, Бърни – намеси се Джен. – Престани да се заяждаш с Амбър.
– Аз?! Защо не ѝ кажете тя да престане да е толкова злобна към мен?
Може би беше заради кафето или захарта от поничките, но Амбър, като Тоска, готвеща се да се хвърли от кулата, се изправи в цял ръст и пристъпи напред.
– Никога не съм била злобна към теб, но от първия ден, когато се запознахме, ти се държиш или сякаш не съществувам, или си откровено,..
– Ти ме нарече госпожо Берковиц.
- ...или си откровено груба. Аз съм възпитана да уважавам възрастните хора, но...
– Ето на! – Бърни насочи обвинително показалец срещу тях. – Чухте ли я какво каза? Чухте ли я как ме нарече?
Гневният изблик на кротката и възпитана Амбър представляваше разтърсваща гледка.
– Независимо от възрастта ти, няма извинение за расовите ти предразсъдъци!
Бърни се изду възмутено.
– Какви расови предразсъдъци? Престани да сменяш темата. И как можеш да говориш за уважение след начина, по който се отнасяш към мен?
Джен все още изглеждаше шашната, но Пайпър започваше да схваща.
– Отнасяла съм се към теб единствено с уважение! – избухна Амбър.
– Все едно съм с единия крак в гроба. Ти това ли наричаш уважение? Подскачаш пред мен, отваряш ми вратите… тичаш да ми донесеш вестника през зимата. Защото си мислиш, че съм прекалено немощна, за да си го взема сама,… Мислиш, че не забелязвам какво правиш, но аз все още имам очи и виждам, Пайпър не се държи така. Нито пък Джен. Това ли е уважение?
Устата на Амбър се затвори, останала без думи. Джен избухна в смях.
Тук все някой трябваше да се държи като възрастен и Пайпър предположи, че се налага да се нагърби с тежката задача.
– Амбър – подхвана, насилвайки се да бъде търпелива, – Бърни не те мрази и в червата, защото си корейка...
– Какво общо има това, че е корейка? – възмути се Бърни.
– Тя те ненавижда, защото си възпитана да уважаваш възрастните хора – довърши Пайпър. – Каквато тя е.
–Това не беше необходимо – подсмръкна Бърни. – И аз не я ненавиждам.
Пайпър възнагради Бърни с против но сладникава усмивка.
– Бърни е прекалено стара, за да се промени, и не си прави труда да обясни какво я притеснява, затова оттук нататък не проявявай загриженост към нея и не ѝ прави услуги. Или по-точно казано, бъди колкото се може по-груба и нелюбезна с нея. Тогава може би ще те оцени така, както те ценим двете с Джен.
– Не разбирам защо казваш всичко това – измърмори Бърни. – Амбър е умно момиче. Тя знае.
– Не знаех! – избухна Амбър. – Как бих могла?
Бърни нацупи устни.
– Не ми харесва да се чувствам стара.
– Добре – отсече Пайпър, – защото се държиш като петгодишна.