- Аз не исках...
– Спечелил съм онзи пръстен с кръв и ум и повече болка, отколкото можеш да си представиш. – Дивата ярост, която той изливаше, го беше направила легенда, но Пайпър никога не бе очаквала, че ще се стовари върху нея. – Играл съм при близо четиресетградусова жега и при такъв студ, че ръцете ми се вкочаняваха. Знаеш ли какво е да разгряваш, когато е толкова студено? Подлагал съм ръцете си под ледена струя, държал съм. Ти там само за да свикна със студа. И се усмихвах, докато го правех. И знаеш ли защо? Защото исках да спечеля. Защото исках животът ми да има стойност.
Тя се изправи на крака, сърцето ѝ бе заседнало в гърлото.
Куп изхвърча от двора, зарязвайки я сама насред спокойния оазис, ухаещ на портокали и лимонова трева.
17
Питиетата в спортния бар бяха евтини, туристите – малобройни, а местните не се интересуваха от жената, седнала в ъгъла и втренчила се невиждащо във футболния мач върху телевизионния екран, който се траеше някъде по света. Беше два сутринта. Няколко мъже я приближиха, но Пайпър ги бе изгледала с такива празни очи, че те бързо и оставиха сама.
Тя беше достигнала дъното и сега правеше това, което всички нещастни детективи правеха, когато се издънят. Напиваше се. Никога не биваше да взема пръстена му. И нямаше да го направи, ако беше достатъчно умна, за да измисли друг план. Но тя не беше достатъчно умна – не и толкова, колкото Куп. Страхотен детектив се извъди, няма що. И ето я сега, седнала в бара, давейки глупостта и некадърността си в алкохол.
Пресуши и третата си чаша. Поръча четвърта. Наливаше се с коктейл от фешън, без черешка, без резенче портокал, само чист бърбън с двойна доза битер. Дюк Дъв никога не би направил нещо толкова малоумно. Но Дюк беше професионалист, докато тя си оставаше аматьор.
Новото и питие пристигна. За миг се замисли, че започна да вижда двойно, но въпреки това отпи от течността. Ледените кубчета изтракаха в чашата, когато столът до нея изскърца върху дървения под. Тя не вдигна глава.
– Изчезвай.
Позната ръка – позната ръка, без пръстен – тръшна бутилки бира "Сам Адамс" върху масата. Още една грешка от нейна страна – да попита портиера на хотела къде се намира най-близкият евтин бар.
Пайпър се втренчи във футболния мач.
– Аз не съм отборен играч – рече накрая, съвсем леко заваляйки думите.
– Вече забелязах. – От думите лъхаше враждебност.
Върху чашата ѝ се мъдреше ярко петно от червило, което не беше нейно. Тя отпи от другата страна.
– Не знам как да бъда такъв.
– Ти си сама срещу света, така ли?
– Винаги е било така. – Пайпър пъхна показалец в питието и разбърка ледените кубчета. – Днес яко сгафих.
– Тотално.
– Не си търся извинение, ако т'ва си мислиш. Направих нещо глупаво, защото не ми хрумна нищо по-добро. Ще намеря начин да ти се реванширам.
Той задраска с нокътя на палеца си но етикета на бутилката, раздирайки го надве.
– Ти сама го каза. Не си отборен играч.
Пайпър не можеше да издържа повече и се надигна, за да отиде до тоалетната. Когато се олюля. Той улови ръката и и я бутна отново да седне на стола.
– Не бъди мил с мен – избухна. – Аз се издъних и го зная.
– Аха, издъни се. – Челюстта му се стегна, както когато беше ядосан. – Ето кое е най-важното, за да бъдеш лидер: да разбереш, че може би невинаги знаеш кое е най-доброто за отбора.
– Точно в момента знам единствено, че имам клиент, или по-точно имах, който е заплашван, а аз нямам представа от кого.
Това не беше най-страхотният начин да си запази работата – работа, която тя не заслужаваше – и той не се впусна да я разубеждава. Вместо това бутна назад стола си.
– Връщаш се в хотела.
Той трябваше да се отърве от нея. Куп знаеше как да вземе решение, след като прецени всички възможности и пречки, и ходом да начертае нова стратегия на играта, но Пайп бе захвърлила целия предварителен план на боклука, а това означаваше, че тя беше вън от играта.
Колелата на "Боинг-747" докоснаха асфалта на пистата на летище. О'Хеър", но тя не се събуди. Тя беше импулсивна, но не беше глупава и трябваше да предвиди реакцията му – трябваше да знае, че той не може да я задържи при себе си. В живота му нямаше място за синеоки безразсъдни детективки, които действаха необмислено винаги когато им скимнеше.
При все това, въпреки че не можеше да се осланя на преценката ѝ, той ѝ вярваше, както никому другиму досега. Никой, с когото бе работил до момента, да се бе грижил толкова за неговото добруване. Разбира се, съотборниците и треньорите му бяха загрижени, но те имаха задни мотиви. От друга страна, Пайпър щеше да го защитава по своя си изчанчен начин, дори да не и плащаше и пукната пара, защото така беше устроена. Вярна докрай. И тъкмо дотам бяха стигнали. До края.