— Ммм… Не можеш да задържиш всички лъжи. Само най-важните.
Шалан вдигна ръце и усети сълзите си. Плачеше за Ясна. Досега избягваше скръбта, натъпкала я беше в малка кутийка и я беше оставила някъде настрани.
И щом остави мъката да дойде, върху нея се струпа още една. Изглеждаше суетлива в сравнение със смъртта на Ясна, ала сякаш щеше да тегне върху Шалан също толкова, или дори повече.
— Скицниците ми… — прошепна тя. — Всички са загубени.
— Да — прискърбно отговори Шарка.
— Всяка рисунка, която бях запазила. Братята ми, баща ми, мама…
Всички бяха потънали в дълбините, заедно със скиците на разни същества и нейните разсъждения за отношенията им, биологията и естеството им. Нямаше ги. До една.
Светът не зависеше от глупавите ѝ скици на небесни змиорки. Имаше чувството, че всичко и без това е разбито.
— Ще нарисуваш още — прошепна Шарка.
— Не искам — рече Шалан и отрони още сълзи.
— Аз няма да спра да вибрирам. Вятърът няма да спре да духа. Ти няма да спреш да рисуваш.
Шалан прокара пръсти по образа на Ясна. Очите ѝ светеха, почти като да бяха оживели — това беше първата рисунка на Ясна. Шалан я направи в деня на запознанството им.
— Счупеният Превръщател беше при моите вещи. Сега е на дъното на океана. Загубен. Няма да мога да го поправя и да го пратя на братята ми.
Шарка избръмча — сърдито, както ѝ се стори.
— Кои са те? — попита Шалан. — Хората, които го сториха, които убиха Ясна и ми отнеха рисунките. Защо им е да правят такива ужасни неща?
— Не знам.
— Обаче си убеден, че Ясна беше права? Че Пустоносните ще се върнат?
— Да. Духчета… духчета от него. Те идват.
— Убийците на Ясна. Вероятно са от групата на Кабсал и… и на баща ми. Защо им е да убиват онази, която е най-близо до разбирането как и защо Пустоносните се връщат?
— Аз…
Шарка млъкна.
— Не би трябвало да питам. Вече знам отговора и той е съвсем човешки. Те искат да контролират знанието, за да извлекат изгода от него. Изгода от самия апокалипсис. Ние ще се погрижим това да не се случи.
Тя прибра скицата на Ясна между страниците на някаква книга, за да я запази.
14
Желязна позиция
— Мина време — продума Адолин. Беше застанал на колене и държеше Меча пред себе си. Върхът му беше забит на няколко пръста в камъка. Беше сам. Само той и неговият меч в една от новите стаи за подготовка, построени около арената за дуели.
— Помня как те спечелих — прошепна той, гледайки отражението си в острието. — И тогава никой не ме приемаше сериозно. Гиздавия самохвалко. Тиналар реши да се дуелира с мен, само за да засрами татко. А пък аз му отнех Меча.
В случай на загуба би трябвало да отстъпи на Тиналар своята Броня, наследство по майчина линия.
Адолин така и не беше дал име на Меча си. Някои го правеха, други — не. Той не мислеше, че е уместно — не защото според него Мечът не заслужаваше име, а защото преценяваше, че не знае правилното име. Много отдавна този Меч бе принадлежал на някой от Сияйните рицари. Рицарят несъмнено го беше нарекъл някак. И Адолин мислеше, че е самонадеяно да го нарича другояче. Беше убеден в това още преди да започне да вижда рицарите в добра светлина, подобно на баща си.
Този Меч щеше да остане и след смъртта на Адолин. Той не го притежаваше. Само го беше заел временно.
Повърхността на оръжието беше строга и гладка, извита като змиорка, а на гърба си имаше ръбове като кристали. Оформен като по-голяма версия на традиционния меч, адолиновият донейде приличаше на грамадните двуръки мечове на рогоядците.
— Истински дуел — прошепна му Адолин. — С истински залог. Най-сетне. Вече няма да пристъпвам на пръсти. Няма да се ограничавам.
Мечът не отговаряше, ала Адолин си представяше, че го слуша. Не можеш да боравиш с такова оръжие, което чувстваш като продължение на душата си, и понякога да не приемаш, че е живо.
— Говоря толкова самоуверено с всички останали, понеже зная, че разчитат на мен. Но загубя ли днес, свършено е. Няма повече дуели. Жестоко препятствие пред великия план на татко.