Той се обърна и се пресегна да вземе шлема от последния оръжейник. Оказа се Ренарин.
— Яде ли пиле? — попита той.
— На закуска.
— И говори на меча?
— Проведохме цял разговор.
— Верижката на мама е в джоба ти?
— Три пъти проверих.
Навани скръсти ръце.
— Вие продължавате с глупавите суеверия, така ли?
Братята я изгледаха остро.
— Не са суеверия — отвърнаха те едновременно и Ренарин додаде. — Просто за късмет, лельо.
Тя подбели очи.
— Отдавна не съм участвал в официален дуел — обясни Адолин, докато си слагаше шлема. Наличникът беше отворен. — Не искам нещо да се обърка.
— Глупости — настоя Навани. — Вярвай във Всемогъщия и във Вестителите, а не в това какво си ял преди двубоя. Бурите да го отнесат. Преди да се усетя, ще почнеш да вярваш в Страстите.
Адолин и Ренарин се спогледаха. Малките традиции навярно не му помагаха за победата, но пък защо да рискува? Всеки дуелист си имаше своите чудатости. Неговите още не го бяха предали.
— Охранителите ни не са доволни — тихо каза Ренарин. — Все приказват колко трудно ще е да те пазят, когато някой размахва меч срещу теб.
Адолин хлопна наличника. Страните му се замъглиха, заключиха се и станаха прозрачни. Той виждаше всичко наоколо си. Усмихна се, макар да знаеше отлично, че Ренарин няма как да го види.
— Много ми е мъчно, че ги лишавам от възможността да ме бавят.
— Защо ти доставя такова удоволствие да ги тормозиш?
— Не харесвам бавачи.
— И преди си имал охрана.
— На бойното поле — възрази Адолин. Друго беше да те следват навсякъде по петите.
— Има и още нещо. Не ме лъжи, братко. Познавам те твърде добре.
Адолин се взря в брат си. Очите на Ренарин бяха толкова настойчиви зад очилата. Момчето винаги беше съвсем сериозно.
— Не харесвам техния капитан — призна Адолин.
— Защо? Той спаси живота на татко.
— Просто ме тревожи — отвърна Адолин и сви рамене. — Нещо в него не е на мястото си, Ренарин. Това ме прави подозрителен.
— Струва ми се, че просто не ти беше приятно да те командва на бойното поле.
— А, това почти не го помня — бодро отвърна Адолин и пристъпи към изхода.
— Добре тогава. Тръгвай, братко. И…
— Да?
— Гледай да не загубиш.
Адолин отвори вратата и излезе на настланата с пясък арена. И преди се беше дуелирал тук — обосноваваше се с нуждата да поддържа уменията си, въпреки че алетският Военен Кодекс забраняваше схватките между офицери.
За да угоди на баща си, Адолин странеше от важните сблъсъци — за шампионски титли и за Брони. Не смееше да рискува Бронята и Меча си. Сега всичко беше различно.
Въздухът все още беше хладен заради отминалата зима, ала слънцето светеше ярко. Адолин чуваше дъха си в шлема. Краката му хрущяха в пясъка. Провери дали баща му гледа. Гледаше. Кралят също.
Садеас не беше дошъл. Още по-добре. Появата му щеше да разсее Адолин със спомени за последните случаи, когато Садеас и Далинар бяха в добри отношения, седяха заедно на каменните стъпала и наблюдаваха дуела на Адолин. Дали Садеас кроеше предателство още тогава, докато се смееше с Далинар и бъбреше като стар приятел?
Съсредоточи се. Съперникът му днес не беше Садеас, ала някой ден… Някой ден, и то скоро, щеше да го измъкне на арената. Това беше главната му цел.
Засега трябваше да се занимава със Салинор, един от Броненосците на Танадал. Салинор притежаваше само Меч, но зае една от кралските Брони за дуела с пълен Броненосец.
Салинор стоеше от другата страна на арената. Бронята му беше сива и без украси. Чакаше главната съдийка, Сиятелната господарка Истоу, да обяви началото на сблъсъка. В известен смисъл, днешната схватка беше обида за Адолин. За да склони Салинор да се дуелира, той се принуди да заложи Бронята и Меча си срещу Меча на Салинор. Все едно не беше достоен и трябваше да предложи повече възможност за печалба, та Салинор да си направи труда.
Както очакваше, арената преливаше от светлооки. Говореше се, че е позагубил страст, но пък дуелите за Брони бяха много голяма рядкост. Този щеше да е първият за повече от година.
— Призовете Мечовете! — нареди Истоу.
Адолин протегна ръка. Мечът му се появи след десет удара на сърцето — миг преди този на Салинор. Сърцето на Адолин биеше по-бързо. Значи противникът му не се боеше и го подценяваше.