В много отношения мястото не се отличаваше особено от дърводелския двор, от който хората му се бяха измъкнали току-що. Дългите правоъгълни каменни постройки бяха общо взето същите — Превърнати, а не построени на ръка, те приличаха на грамадни каменни греди. Тези обаче имаха странично разположени стаички за сержанти с отделни врати. Бяха украсени със знаците на взводовете, които са ги обитавали по-рано; хората на Каладин трябваше да ги замажат с боя.
— Моаш — повика Каладин. — Белязан, Тефт.
И тримата заджапаха към него през оставените от бурята локви. Носеха облеклото на мостовите — прости, отрязани над коляното гащи, и кожени дрехи на голо. Белязания беше станал, движеше се въпреки раната в крака и видимо се стараеше да не куца. Засега Каладин не му нареди да пази леглото. Раната не бе толкова лоша, а и човекът му трябваше.
— Искам да огледаме с какво разполагаме — каза Каладин и ги отведе от новите казарми на Мост Четири. Те щяха да приютят петдесет войници и шестима сержанти. От двете им страни се издигаха още казармени постройки. Каладин бе получил двадесет сгради, за да настани новия си батальон от бивши мостови.
Двадесет постройки. Леснината, с която Далинар намери двадесет здания за мостовите, издаваше страшната истина — цената на предателството на Садеас. Хиляди загинали. И наистина, жените-писари работеха до някои от казармите и надзираваха паршите, които изнасяха купове дрехи и други лични принадлежности. Притежанията на мъртвите.
Немалко от писарите следяха със зачервени очи и изтощени лица. Садеас бе създал хиляди нови вдовици в лагера на Далинар и вероятно също толкова сираци. Ако на Каладин му трябваше друга причина да ненавижда този човек, то той я откри тук, в страданието на ония, чиито съпрузи му се бяха доверили на бойното поле.
В очите на Каладин нямаше по-тежък грях от това да предадеш съюзниците си в битка, освен може би това да предадеш собствените си хора — да ги убиеш, след като са изложили на опасност живота си, за да те защитават. Каладин веднага изпита пристъп на гняв при мисълта за Амарам и стореното от него. Робското клеймо сякаш отново гореше на челото му.
Амарам и Садеас. Двама души в живота на Каладин — в някакъв миг те трябваше да платят за извършеното от тях. Желателно беше заплащането да върви с тежка лихва.
Каладин продължи напред заедно с Тефт, Дрей и Белязания. Казармите, постепенно опразвани от лични вещи, бяха претъпкани с мостови. Те приличаха на мъжете от Мост Четири — същите дрехи и гащи до коленете. И все пак в някои отношения те изобщо не приличаха на хората от Мост Четири. Рошави, с неподрязвани от години бради, очите им бяха празни и не мигаха често. Отпуснати гърбове. Безизразни лица.
Всеки един от тях като че седеше самичък сред другите.
— Спомням си това чувство — тихо произнесе Белязания. Ниският жилав мъж имаше остри черти и посребрена коса на слепоочията, макар и да беше в началото на тридесетте си години. — Не го искам, но помня.
— От нас се очаква да превърнем тези хора в армия? — попита Моаш.
— Каладин го направи с Мост Четири, а? — изрече Тефт и размаха пръст към Моаш. — Значи ще го направи отново.
— Да промениш няколко десетки хора е различно от това да направиш същото със стотици — отбеляза Моаш и подритна откършен от бурята клон. Висок и едър, Моаш имаше белег на бузата, но не носеше робско клеймо на челото. Вървеше с изправен гръб и вирната брадичка. Ако не бяха тъмнокафявите му очи, можеше да мине за офицер.
Каладин преведе тримата покрай безброй казарми и извърши бързо преброяване. Близо хиляда души, и въпреки вчерашните му думи, че вече са свободни и могат да се върнат към стария си живот, ако го желаят, малцина имаха вид да искат нещо повече от това да седят. При все че в началото мостовите отряди бяха четиридесет, много хора бяха загинали при последното нападение, а и доста бяха непълни.
— Ще ги обединим в двадесет отряда — обясни Каладин, — като всеки ще наброява около петдесетина души.
Сил се носеше като панделка от светлина и се стрелкаше около него. Хората не даваха признак да я забелязват; тя беше невидима за тях.
— Не можем да обучаваме всеки лично, поне не в началото. Ще трябва да подготвим по-енергичните, а после да ги върнем да водят и обучат своите отряди.
— Предполагам — рече Тефт и се почеса по брадичката. Най-възрастният от мостовите, той бе един от малкото, които оставиха брадите си. Повечето от останалите ги обръснаха като знак за гордост, като нещо, което да отделя мъжете от Мост Четири от обикновените роби. По същата причина Тефт поддържаше брадата си спретната. Тя бе светлокафява там, където не беше посивяла, и той я носеше къса и квадратна, почти като на ардент.