— Не, сър. Аз не съм освободен от Мост Четири. Аз съм освободен заради него. Не заменям времето си там за нищо на света.
Приказките звучаха безумно. Мост Четири означаваше смърт — десетки хора загинаха, мъкнейки този проклет мост. Дори и след като Каладин реши да ги спасява, той загуби прекалено много. Хобер щеше да е пълен глупак, ако не се беше възползвал от каква да е възможност да се измъкне.
И все пак той продължаваше упорито да седи, докато Каладин не начерта съответните глифи за майсторката на татуировки — спокойна, яка тъмноока жена, която сякаш можеше сама да вдигне цял мост. Тя приседна на столчето си и започна да добавя двата глифа на челото на Хобер, сбутани точно под глифа за свобода. През цялото време обясняваше — повторно — как татуировката ще бъде възпалена в продължение на дни и как Хобер ще трябва да се грижи за нея.
Той прие новите татуировки с усмивка на лицето. Пълна глупост, но останалите закимаха в съгласие и го затупаха по ръката. Щом Хобер бе готов, Белязания бързо седна и нетърпеливо поиска същата пълна татуировка.
Каладин отстъпи крачка назад, скръсти ръце и поклати глава. Извън палатката оживеният пазар продаваше и купуваше.
„Военният лагер“ всъщност беше град, построен в кратерообразния пръстен на някакво огромно скално образувание. Проточилата се война на Пустите равнини беше привлякла всевъзможни търговци, както и занаятчии, художници и даже семейства с деца.
Моаш стоеше наблизо, с разтревожено лице, и наблюдаваше майсторката на татуировки. Единствен той от мостовия отряд нямаше робско клеймо. Тефт също нямаше такова. Бяха ги направили мостови, без най-напред да са ги превърнали в роби. Това ставаше често в лагера на Садеас, където човек можеше да получи мъкненето на мостовете като наказание за всякакви възможни нарушения.
— Ако нямате робско клеймо — високо заговори Каладин на хората — не ви трябва да си правите татуировка. Продължавате да сте едни от нас.
— Не — възрази Скалата. — Аз ще си направя.
Той настоя да седне след Белязания и да получи татуировка на челото, макар че нямаше клеймото на роб. И наистина, всички мъже без робски клейма — сред тях Тефт и Белязания — седнаха и получиха татуировка на челото.
Само Моаш не пожела — той си постави татуировката на ръката. Добре. Така нямаше да се разхожда пред погледите на всички със заявлението за някогашното си робство.
Моаш се изправи от стола и на мястото му седна друг. Мъж с кожа на червени и черни мраморни шарки. Мост Четири имаше всякакви хора, ала Шен бе сам по себе си — парш.
— Не мога да го татуирам — заяви жената. — Той е собственост.
Каладин отвори уста да възрази, но останалите мостови скочиха първи.
— Той е свободен, като нас — възрази Тефт.
— Един от отряда е — продължи Хобер. — Направи му татуировката или няма да видиш и една сфера от който и да е от нас.
Той се изчерви, щом го каза, и погледна Каладин, който щеше да плати за всичко това с дадени от Далинар Колин сфери.
Обадиха се и останалите мостови, най-накрая майсторката въздъхна и се предаде. Жената придърпа столчето си и започна да работи по челото на Шен.
— Няма да можеш дори да я видиш — измърмори тя, при все че кожата на Сигзил бе тъмна почти колкото на Шен, а върху него татуировката се виждаше отлично.
Най-накрая Шен се погледна в огледалото и стана. Погледна Каладин и кимна. Всъщност беше лесно да го забравиш — той често се тътреше мълчаливо в края на отряда на мостовите. Невидим. Паршите често се държаха така.
След Шен оставаше само Каладин. Той седна и затвори очи. Болката от иглите беше много по-остра от очакваното.
Малко по-късно жената захвана да проклина под носа си.
Каладин отвори очи и видя как тя бърше челото му с парцалче.
— Какво става? — попита той.
— Мастилото не иска да хване! — отвърна тя. — Никога не съм виждала нещо такова. Щом избърша челото ти, мастилото просто се стича! Татуировката не се задържа.
Каладин въздъхна и схвана, че в жилите му има малко Светлина на Бурята. Дори не беше усетил как я е вдишал, но явно ставаше все по-добър в умението да я задържа. Напоследък често поемаше по малко, докато се разхождаше. Задържането на Светлина на Бурята приличаше на пълненето на мях с вино — ако го напълниш до пръсване и го отпушиш, ще пусне бърза струя, а после ще спадне до ручейче. Същото ставаше и със Светлината.
Той я прогони и се надяваше, че майсторката не е забелязала как издишва малко облаче светещ дим.
— Опитай отново — каза той, а тя извади ново мастило.