Този път татуировката се хвана. Каладин седеше, стиснал зъби срещу болката, а после погледна, когато жената постави огледалото пред него. Лицето, което гледаше към него, изглеждаше чуждо. Гладко избръснат, косата дръпната назад от лицето за татуирането, робското клеймо закрито и засега забравено.
Мога ли отново да бъда този човек?, запита се той, вдигна ръка и докосна бузата си. Той умря, нали така?
Сил кацна на рамото му и също се загледа в огледалото.
— Животът преди смъртта, Каладин — прошепна тя.
Той неволно вдиша Светлина — съвсем малко, частица от съдържанието на една сфера. Тя протече през жилите му като вълна от натиск, като хванати в теснина ветрове.
Татуировката на челото му се разтопи. Тялото му пропъди мастилото и то закапа по лицето му. Жената отново изруга и хвана парцалчето.
Каладин запомни образа — глифите се разтапят, свободата изчезва, а под нея — жестоките белези от робството му. Оглавени от прогорения глиф.
Шаш. Опасен.
Жената обърса лицето му.
— Не знам защо става така! Мислех, че този път ще остане. Аз…
— Всичко е наред — отвърна Каладин, взе парчето плат, изправи се и се избърса. Обърна се към останалите — мостови, които вече са войници.
— Явно белезите още не са приключили с мен. Ще опитам отново друг път.
Те кимнаха. По-нататък трябваше да им обясни какво е станало. Те знаеха за способностите му.
— Да вървим — каза им Каладин, подхвърли торбичка със сфери на жената и грабна копието, поставено до входа на палатката. Останалите го последваха с копия на рамо. Не им се налагаше да се движат въоръжени в лагера, но той искаше да свикнат с мисълта, че вече са свободни да носят оръжие.
Пазарът бе претъпкан и оживен. Разбира се, палатките са били свалени и сгънати по време на бурята от миналата нощ, но вече ги бяха издигнали отново. Каладин обърна внимание на паршите, може би защото се беше замислил за Шен. С крайчеца на зрението си той забеляза десетки от тях — те помагаха за издигането на последните палатки, разнасяха покупките на разни светлооки, помагаха на бакалите да редят стоките си.
Какво ли си мислят за тази война на Пустите равнини?, запита се Каладин. Война, водена за разгрома и може би за подчиняването на последните свободни парши на света?
Щеше му се да получи от Шен отговори на такива въпроси. Ала получаваше само повдигания на рамене.
Каладин поведе хората си през пазара. Тук той изглеждаше много по-гостоприемно в сравнение с лагера на Садеас. При все че хората зяпаха мостовите, никой не им се подиграваше, а пазаренето по близките сергии, макар и оживено, не достигаше до крясъци. Сякаш и безпризорните хлапета и просяците бяха по-малко.
Просто ти се иска да го вярваш, рече си Каладин. Искаш да вярваш, че Далинар е такъв човек, какъвто казват всички. Благородният светлоок от приказките. Само дето всички разправяха същото и за Амарам.
Докато вървяха, се разминаха с отделение войници. Твърде малко. Били са наряд в лагера, докато останалите са отивали за злощастното нападение, при което Садеас предаде Далинар. Когато подминаха един от караулите по пазара, Каладин забеляза двамата души в челото им да вдигат ръце пред себе си и да ги кръстосват при китките.
Как бяха научили стария поздрав на Мост Четири, при това толкова бързо? Хората не го направиха като пълен поздрав, а само като малък знак, но кимнаха с глава на Каладин и мъжете му, докато се разминаваха. Изведнъж по-тихият облик на пазара се показа на Каладин откъм другата си страна. Може би не ставаше дума просто за порядъка и организираността на армията на Далинар.
Над военния лагер се стелеше тих ужас. Хиляди бяха загинали заради предателството на Садеас. Вероятно всеки тук познаваше човек, загинал на платата. И вероятно всеки се питаше дали сблъсъкът между Върховните принцове няма да се ожесточи.
— Приятно е да гледат на теб като на герой, нали? — попита Сигзил, докато вървеше до Каладин и гледаше как минава още един отряд войници.
— Колко ли ще изтрае доброжелателността, как мислиш? — намеси се Моаш. — Колко време, преди да ни намразят?
— Ха!
Скалата се извисяваше над тях; той шляпна Моаш по рамото.
— Без оплаквания днес! Твърде много се оплакваш. Не ме заставяй да те ритна. Не харесвам ритниците. Болят ме пръстите на краката.
— Да ме ритнеш? — изсумтя Моаш. — Та ти и копие няма да носиш, Скала.
— Копията не служат за ритане на мрънкала. Но големи ункалакски крака като моите — та те са създадени за това! Ха! Това е очевидно, нали така?