Шалан вдигна поглед над книгата. Томът представляваше един от по-ранните публикувани трудове на Ясна като утвърден учен. Тя не бе заръчала на Шалан да го чете. Даже се поколеба, когато ученичката ѝ я помоли за книгата, и трябваше да я изрови от един от множеството натъпкани с книги сандъци, които държеше в трюма на кораба.
Защо ли толкова се колебаеше, при положение че в книгата пишеше точно за проучваните от Шалан неща? Не трябваше ли Ясна да ѝ я е дала веднага? Тя…
Шарката се върна.
Дъхът на Шалан заседна в гърлото, когато я видя на стената до койката си, точно от лявата страна. Тя внимателно отмести поглед към страницата пред себе си. Шарката беше видяната от нея по-рано — фигурата, появила се на нейния скицник.
Оттогава тя я виждаше с ъгълчето на зрението си — очертаваше се в кръговете на дървото, в плата на гърба на моряшката риза, в блясъка на водата. Когато погледнеше право към нея, шарката изчезваше. Ясна не каза нищо повече, а само обясни, че вероятно била безвредна.
Шалан обърна страницата и овладя дишането си. Беше изживяла нещо подобно по-рано, със странните създания с глави-символи, появили се неканени в рисунките ѝ. Тя позволи на очите си да слязат от страницата и да погледнат стената — не право в шарката, но покрай нея, все едно не я е забелязала.
Да, там беше. Изпъкнала, като щампа, тя имаше сложен мотив с натрапчива симетрия. Тънките черти се усукваха и извиваха и някак надигаха дървесината — като ковано желязо под изопната покривка.
Беше едно от онези неща. Главите-символи. Шарката приличаше на странните им глави. Тя погледна отново страницата, но не се зачете. Корабът се олюля и сияещите бели сфери в купата изтракаха, щом се преместиха. Тя пое дълбоко дъх.
След това погледна право към орнамента.
Той незабавно взе да избледнява, а ръбовете му се стопиха. Преди да изчезне, тя го погледна и си взе Спомен.
— Не и този път — измърмори тя, когато мотивът изчезна. — Този път те хванах.
Тя захвърли книгата, засуети се да извади молива си от въглен и лист хартия за рисуване. Приседна до светлината, а червените ѝ коси се разпиляха по раменете.
Работеше яростно, обзета от неистова нужда да завърши рисунката. Пръстите ѝ се движеха сами, а свободната ръка държеше скицника близо до купата — тя поръсваше хартията с късове светлина.
Шалан захвърли молива настрана. Трябваше ѝ нещо по-остро, което да може да очертава по-резки линии. Мастило. Моливът беше отличен за рисуване на меките отсенки на живата природа, но рисуваното от нея не бе живо. То представляваше нещо друго, нещо нереално. Тя измъкна писец и мастилница от багажа си, върна се към рисунката и повтори тъничките, сложни черти.
Рисуваше без да мисли. Изкуството я погълна и навсякъде около нея започнаха да се пръкват духчета на сътворението. Десетки дребни фигурки запълниха масичката до кревата и пода на каютата, където беше коленичила. Духчетата, не по-големи от лъжица без дръжката, се местеха и се въртяха, приемаха облика на току-що съзряни неща. Шалан почти не им обърна внимание, макар че никога не бе виждала толкова много наведнъж.
Те все по-бързо и по-бързо сменяха формите си, докато тя рисуваше съсредоточено. Шарката изглеждаше невъзможна за възпроизвеждане. Сложните ѝ повторения се извиваха в безкрайност. Не, писецът никога не би уловил съвършено това нещо, но тя бе близо. Изведе го спиралообразно от централната точка, после пресъздаде всяко разклонение от центъра, който притежаваше своя вихрушка от чертици. Приличаше на лабиринт, построен, за да побърка своя пленник.
Когато довърши последната линия, тя усети как диша тежко, сякаш беше пробягала голямо разстояние. Премигна и отново забеляза духчетата на сътворяването наоколо си — бяха стотици. Бавно изчезнаха едно по едно. Шалан остави писеца до мастилницата, която бе закрепила с восък за масичката, за да не пада при люлеенето на кораба. Тя вдигна страницата, изчака последните мастилени черти да изсъхнат и ѝ се стори, че е извършила нещо важно — при все че не знаеше какво.
Последната линия изсъхна и шарката се надигна пред нея. Тя ясно чу въздишка откъм хартията — може би на облекчение.
Шалан подскокна, захвърли листа и се покатери на леглото си. За разлика от предишните пъти, щампата не изчезна, ала напусна хартията — отдели се от рисунката — и слезе на пода.