Нямаше как иначе да го опише. Шарката някак си се придвижваше от хартията на пода. Достигна крака на кревата ѝ, уви се около него, изкачи се нагоре и премина на одеялото. Не приличаше на нещо, което се движи под плата; това бе просто грубо приближение. Линиите бяха твърде точни за това, а и нямаше разтягане. Нещо под одеялото щеше да е просто безформена буца, а това беше ясно очертано.
То я доближи. Не изглеждаше опасно, но тя усети, че трепери. Тази шарка беше различна от главите-символи в рисунките ѝ, но едновременно с това беше и някак си същата. Сплескана, без тяло или крайници. Представляваше абстрактно изображение на едно от тях — досущ както кръгът с няколко черти в него може да изобрази човешко лице на хартията.
Нещата я бяха ужасявали, бяха спохождали сънищата ѝ, бяха я карали да се притеснява, че обезумява. Когато това нещо я приближи, тя се измъкна от леглото си и отиде колкото може по-далеч от него в малката каюта. Сърцето блъскаше в гърдите ѝ, тя отвори вратата и тръгна към каютата на Ясна.
Намери я точно пред вратата ѝ, както се протягаше към дръжката ѝ с присвита лява ръка. На дланта ѝ стоеше фигурка от мастилена чернота — във вид на човек в хубави одежди и с дълга връхна дреха. Той се стопи в сянка, щом видя Шалан. Ясна погледна ученичката си, а после пода на каютата, където шарката прекосяваше дървото.
— Сложете си някакви дрехи, дете мое — рече Ясна. — Имаме да обсъждаме разни работи.
— Най-напред се надявах, че ще имаме един и същ вид духчета — започна Ясна, седнала на столче в стаята на Шалан. Шарката остана на пода между нея и Шалан, легнала на кревата, прилично облечена с рокля върху нощницата и тънка бяла ръкавица на лявата си ръка.
— Разбира се, това щеше да бъде твърде лесно. След Карбрант подозирах, че ще се окажем от различни ордени.
— Ордени, Сиятелна? — попита Шалан. Лежеше на кревата и плахо боцкаше с някакъв молив шарката на пода. Тя се дърпаше като ударено животно. Шалан бе смаяна от това как надигаше повърхността на пода, въпреки че част от нея не искаше да има нищо общо с това и с неговата неестествена, изкривяваща зрението геометрия.
— Да — отвърна Ясна. Мастилообразното духче, което я придружаваше, не се появи отново.
— Твърди се, че всеки орден е имал достъп до две от Стихиите, които се припокриват. Ние наричаме тази сила Повеляване на стихиите. Превръщането е една от тях и ние го притежаваме, макар и ордените ни да са различни.
Шалан кимна. Повеляване на стихиите. Превръщане. Това бяха уменията на Изгубените Сияйни, способностите — предполагаше се, че са само предание — които са били тяхната благословия или проклятие, в зависимост от това чий разказ човек чете. Поне това научи от книгите, дадени ѝ от Ясна за четене по време на плаването.
— Аз не съм Сияен рицар — заяви Шалан.
— Разбира се, че не сте — продължи Ясна, — както не съм и аз. Рицарските ордени са били построение, използвано от хората да определя и да обяснява. Не всеки размахал копие човек е войник, нито пък всяка замесваща хляб жена е хлебар. И все пак оръжията или лекарството са станали отличителни белези на някои занаяти.
— Следователно твърдите, че това, което можем да правим…
— Някога е било определението на това какво въвежда някого сред Сияйните рицари — продължи Ясна.
— Ала ние сме жени!
— Да — безгрижно се съгласи принцесата. — Духчетата не споделят предразсъдъците на човешкото общество. Освежаващо, не мислите ли?
Шалан се надигна и спря да боцка духчето-шарка.
— Сред Сияйните рицари е имало жени?
— Съвсем приличен брой. Но не се притеснявайте, че скоро ще заразмахвате меч, дете мое. Образът на Сияйния рицар на бойното поле е преувеличение. От прочетеното от мен излиза — за съжаление, сведенията са недостоверни — че на всеки отдаден на битките Сияен е имало още трима, които са използвали времето си за дипломация, наука или други начини да се помага на обществото.
— О.
Защо Шалан бе разочарована от това?
Глупачка. Надигна се неканен спомен. Сребрист меч. Очертание на светлина. Истини, които не можеше да погледне. Тя ги прогони и стисна очи.
Десет удара на сърцето.
— Проучвах духчетата, за които ми съобщихте — каза Ясна. — Създанията с главите-символи.
Шалан вдиша дълбоко и отвори очи.
— Това е едно от тях — и тя посочи с молива си към шарката; тя бе доближила сандъка ѝ и се качваше и слизаше от него, като дете, което се катери по диван. Вместо заплашителна, тя изглеждаше невинна, дори игрива — и съвсем не интелигентна. И тя е била уплашена от това нещо?