Не просто Броненосец. Сияен. Рицар в бляскава Броня, грееща в наситено червено на сгъвките и върху някакви знаци. Броните са се държали така в дните на сянката. Това видение се разиграваше преди Измяната.
Като всички Брони, и тази беше неповторима. С поличката от халчести свръзки, с гладките сгъвки, с наръчниците, които се изопваха назад точно като… В името на Бурите, та това приличаше на доспехите на Адолин, при все че тази Броня бе по-пристегната в кръста. Жена? Далинар не можеше да установи със сигурност, тъй като забралото бе спуснато.
— Строй се! — нареди рицарят при пристигането на неговия отряд и Далинар кимна на себе си. Да, жена.
Далинар и останалите войници образуваха пръстен около рицаря с насочени навън оръжия. Не много надалеч през водата се движеше друга дружина войници с рицар по средата.
— Защо ни повикахте обратно? — запита един от хората около Далинар.
— Каеб смята, че е видял нещо — обясни жената. — Бъдете нащрек. Да се движим внимателно.
Отрядът потегли от крепостта в посока, различна от тази на пристигането им. Далинар държеше копието навън и слепоочията му се потяха. В собствените си очи той не беше по-различен от обикновеното. Другите обаче щяха да го виждат като един от тях самите.
Все още не знаеше твърде много за тези видения. Всемогъщият му ги изпращаше по някакъв начин. По собствените му думи обаче, Всемогъщият бе мъртъв. Как тогава ставаше това?
— Търсим нещо — приглушено обясни Далинар. — Отряди от рицари и войници са били изпратени посред нощ да открият нещо, което е било забелязано.
— Добре ли си, новобранче? — попита го един от войниците до него.
— Чудесно — отвърна Далинар. — Просто съм притеснен. Искам да кажа, дори не знам какво всъщност търсим.
— Духче, което не се държи както трябва — обясни мъжът. — Отваряй си очите. Щом Сджа-анат докосне някое духче, то се държи особено. Предупреждавай, щом видиш нещо.
Далинар кимна и повтори думите под носа си с надеждата, че Навани може да го чуе. Той и войниците продължиха проверката си, а рицарят по средата им разговаряше с… никого? Звучеше, все едно води разговор, но Далинар не можеше да види или чуе никого около нея.
Той насочи вниманието си към околностите. Винаги беше искал да види центъра на Чистото Езеро, но никога нямаше време да стори повече от това да посети границата. Бе опитал да намери време, да се освободи и да отиде там при последното си пътуване до Азир. Азишите винаги се оказваха изненадани, че той иска да отиде до такова място, понеже твърдяха, че там „нямало нищо“.
Далинар беше обут в някакви тесни обуща — може би, за да го пазят да не си пореже краката на нещо, покрито от водата. На места дъното бе неравно — имаше дупки и бабуни, които той повече усещаше, вместо да ги вижда. Гледаше как рибките се стрелкат насам-натам, сенките във водата и точно до тях някакво лице.
Лице.
Далинар извика, отскочи назад и насочи копието надолу.
— Това беше лице! Във водата!
— Речно духче? — попита рицарят и пристъпи до него.
— Приличаше на сянка — обясни Далинар. — Червени очи.
— Значи е тук — изрече рицарят. — Съгледвачът на Сджа-анат. Каеб, тичай до сборното място. Останалите — продължавайте да гледате. Няма да успее да стигне надалеч без носител.
Тя откачи нещо от пояса си — малка кесийка.
— Ето! — викна Далинар и забеляза малка червена точка във водата. Тя се отдалечи от него и заплува като риба. Той се втурна след нея и се затича по начина, който научи одеве. Какъв смисъл обаче имаше да гониш духче? Човек не можеше да ги хване. Не и по който и да е известен му начин.
Останалите го последваха. Рибите се пръснаха, подплашени от плискането на Далинар.
— Гоня някакво духче — тихо обясни той. — Него сме преследвали. Донякъде прилича на лице — замъглено, с червени очи. Плува във водата като риба. Чакай! Има още едно. То се съединява с него. По-голямо, като истинско тяло. Голямо е шест стъпки. Плува, но като сянка. То…
— В името на Бурите! — кресна внезапно рицарят. — Довело си е придружител!
По-голямото духче се усука, после се гмурна надолу и изчезна в каменистото дъно. Далинар спря, несигурен дали да продължи да гони по-малкото или да остане тук.
Другите се обърнаха и се затичаха в обратната посока.
Охо…
Далинар хукна обратно, понеже каменистото езерно дъно започна да се тресе. Той се спъна и пльосна във водата. Беше толкова бистра, че можеше да види как дъното се пропуква под него, сякаш нещо голямо го блъскаше откъм другата страна.
— Идвай! — викна един войник и го хвана за ръката. Издърпаха го на крака и пукнатините отдолу се разшириха. Спокойната доскоро повърхност на езерото кипеше и се тресеше.