Земята се раздруса и за малко отново да събори Далинар. Пред него неколцина войници паднаха.
Жената-рицар стоеше неподвижна и в ръката ѝ се образуваше огромен Меч.
Далинар хвърли поглед през рамо навреме и видя как от водата се надига камък. Дълга ръка! Тънка, може би петнадесет стъпки дълга, тя се изстреля от водата, а после отново се стовари, сякаш да се хване здраво за дъното на езерото. До нея се издигна друга ръка с насочен към небето лакът, а после и двете се надигнаха, като че бяха част от тяло, което се набира нагоре.
От скалистата повърхност се отдели гигантско тяло. Все едно някой е бил заровен в пясъка и сега се показва. От назъбения и каменист гръб на създанието, обрасъл с шистокор и подводни гъби, шуртеше вода. По някакъв начин духчетата бяха одушевили самия камък.
Докато съществото се изправяше и се въртеше, Далинар можа да различи блесналите червени очи — подобни на разтопена скала — дълбоко поставени в злобно каменно лице. Тялото беше скелетообразно, с тънки кокалести крайници и шилести пръсти, които завършваха със заострени нокти. Гърдите представляваха съребрие от камък.
— Гръмолом! — развикаха се войниците. — Чукове! Пригответе чуковете!
Жената-рицар застана пред възправящото се създание, тридесет стъпки високо; от него се стичаше вода. От нея започна да се излъчва спокойна бяла светлина. На Далинар му се видя като светлината на сферите. Светлина на Бурята. Жената вдигна своя Меч и закрачи напред през водата с неестествена лекота, сякаш течността нямаше власт над нея. Може би това бе силата на Бронята.
— Те бяха създадени да пазят — произнесе глас иззад него.
Далинар погледна войника, който го изправи одеве — дълголик селай с оплешивяващо теме и широк нос. Протегна ръка и му помогна да стъпи на крака.
Човекът не говореше така преди малко, но Далинар разпозна гласа. Същият глас, който идваше в края на повечето от виденията му. Всемогъщият.
— Сияйните рицари — изрече Всемогъщият, застанал до Далинар, загледан как жената атакува страховития звяр. — Те бяха разрешение, начин да се попречи на разрухата при Опустошенията. Десет рицарски ордена, основани с целта да помогнат на хората да се сражават, а след това да възстановяват.
Далинар го повтори, дума по дума, съсредоточен да запомни всяка от тях и да не мисли върху знамението им.
Всемогъщият се обърна към него.
— Бях изненадан, когато тези ордени се появиха. Не бях учил Вестителите си на това. Духчетата го направиха възможно — те искаха да подражават на това, което бях дал на хората. Ще ти се наложи да ги основеш отново. Това е твоята задача. Обедини ги. Построй крепост, която може да устои на бурята. Изтормози Злото. Убеди го, че може да загуби, и избери застъпник. Той ще се възползва от възможността, вместо да рискува да бъде победен отново, както му се е случвало твърде често. Този е най-добрият съвет, който мога да ти дам.
Далинар спря да повтаря думите. Оттатък боят започна сериозно — плискаше вода и камъните стържеха. Приближиха се войници с чукове. Изненадващо, но и те сияеха със Светлината на Бурята, макар и много по-слабо.
— Изненадан си от идването на Рицарите — обърна се Далинар към Всемогъщия. — А тази сила, този неприятел, е могъл да те убие. Ти никога не си бил Бог. Бог знае всичко. Бог не може да бъде убит. Кой си ти всъщност?
Всемогъщият не отговори. Той не можеше. Далинар беше разбрал, че тези видения бяха някакъв предопределен опит, нещо като пиеса. Хората в нея можеха да реагират на поведението на Далинар, като актьори, които могат да импровизират до известна степен. Всемогъщият обаче никога не правеше така.
— Ще сторя каквото мога — обясни Далинар. — Ще ги основа отново. Ще ги подготвя. Казал си ми много неща, но има едно, за което съм се сетил сам. Ако ти можеш да бъдеш убит, то тогава другият подобен на теб — твоят враг — вероятно също може да бъде убит.
Мракът се спусна над Далинар. Крясъците и плясъкът отслабнаха. Това видение по време на Опустошение ли беше, или между две Опустошения? Виденията никога не му казваха достатъчно. Тъмнината се вдигна и той се озова в малка каменна стаичка в своя дворец във военния лагер.
До него бе коленичила Навани, с поставка за писане пред себе си; писалката се движеше и тя пишеше. В името на Бурите — тя беше красива. Зряла, с начервени устни, косата оплетена около главата в сложна, проблясваща от рубините прическа. Кървавочервена рокля. Тя го погледна, забеляза, че той примигва отново, и му се усмихна.