Щом той свърши разказа, Навани стана и остави настрана принадлежностите за писане. Тя записа думите му и щеше да нареди на учените си — е, на неговите учени, които си бе присвоила — да се заемат да съпоставят записаното на алетски с нейните транскрипции. Разбира се, най-напред щеше да махне редовете, където се споменаваха деликатни въпроси като смъртта на Всемогъщия.
Тя щеше и да потърси исторически справки, за да ги съпостави с описанието му. Навани обичаше нещата да са ясни и представени в количествена форма. Тя беше приготвила календар с виденията му и опитваше да ги свърже в единен разказ.
— Все още ли смяташ да излезеш с указа тази седмица? — попита го тя.
Далинар кимна. Беше го изпратил неофициално на Върховните принцове седмица по-рано. Още в същия ден възнамеряваше да го обяви из лагерите, ала Навани го убеди, че другото е по-мъдрият ход. Новините се прокрадваха, но това щеше да позволи на Върховните принцове да се подготвят.
— Указът ще излезе официално след няколко дни — отвърна той. — Преди Върховните принцове да са могли да притиснат допълнително Елокар, за да го оттегли.
Навани сви устни.
— Трябва да бъде направено — обясни Далинар.
— Очаква се да ги обединиш.
— Върховните принцове са разглезени деца — отвърна Далинар. — Да ги променим ще наложи извънредни мерки.
— Ако унищожиш единството на кралството, никога няма да го обединим.
— Ще направим така, че да не се разпадне.
Навани го изгледа отгоре до долу и се усмихна.
— Трябва да призная, че обичам това твое по-уверено аз. Е, ако можеше просто да заемеш малко от тази увереност по въпроса за нас…
— Напълно съм уверен по въпроса за нас — отвърна той и я придърпа към себе си.
— Така ли? Понеже това местене между кралския дворец и твоя дворец губи много от времето ми всеки ден. Ако преместех нещата си тук — да речем, в твоите апартаменти — помисли си колко по-удобно щеше да бъде всичко.
— Не.
— Уверен си, че няма да ни оставят да се оженим, Далинар. Какво друго да правим тогава? Това ли е нравствеността тук? Самият ти каза, че Всемогъщият бил мъртъв.
— Нещо или е право, или не е — заинатено отговори Далинар. — Всемогъщият не се занимава с това.
— Бог — решително заяви Навани — не се занимава с това дали заповедите му са правилни или грешни.
— Ъъъ, да.
— Внимавай — предупреди го тя. — Звучиш като Ясна. Както и да е, ако Бог е мъртъв…
— Бог не е мъртъв. Ако Всемогъщият е умрял, то той никога не е бил Бог. Това е всичко.
Тя въздъхна, все още близо до него. Изправи се на пръсти и го целуна — при това не сдържано. Навани смяташе, че сдържаността е за престорените и за разхайтените. И така, страстна целувка в устата, тя оттласна главата му назад и жадуваше за още. Когато се отдръпна, Далинар се оказа без дъх.
Тя му се усмихна, отдръпна се, взе си нещата — той не бе забелязал как тя ги е изпуснала за целувката — и отиде към вратата.
— Разбираш, че не съм търпелива. Аз съм разглезена като Върховните принцове и съм свикнала да получавам каквото поискам.
Той изсумтя. И двете неща не бяха верни. Тя можеше да бъде търпелива. Когато това ѝ изнасяше. Тя имаше предвид, че това не ѝ изнася сега.
Навани отвори вратата, капитан Каладин надзърна и огледа стаята. Мостовият определено беше усърден.
— Пази я, докато отива у дома си, войнико — нареди му Далинар.
Каладин отдаде чест. Навани се промъкна покрай него, тръгна си без сбогом, затвори вратата и отново остави Далинар сам.
Той въздъхна дълбоко, отиде до стола и приседна край огнището, за да размисли.
Пробуди се след известно време. Огънят беше изгаснал. В името на Бурите. Сега пък май заспиваше посред бял ден? Само да не прекарваше толкова време нощем в безсъние, с глава, изпълнена с чужди тревоги и тежести. Какво стана с ясните дни? Тогава той държеше ръка на меча, уверен, че Гавилар ще се справи с трудната част.
Далинар се протегна и стана. Трябваше да прегледа приготовленията за издаването на кралския указ, да прегледа новите гвардейци…
Той спря. Върху стената на стаята му се мъдреха яркобели драскотини, които образуваха глифи. По-рано ги нямаше.
Шестдесет и два дни — гласяха глифите. Следва смърт.
Малко по-късно Далинар стоеше прав, с изопнат гръб, със сключени ръце, докато слушаше как Навани разговаря с Рушу, една от учените на дома Колин. Адолин стоеше наблизо и оглеждаше парче бял камък, намерено на пода. Явно е било отчупено от редичката декоративни камъни по ръба на прозореца и след това използвано за изписване на глифите.