Прав гръб, главата горе, казваше си Далинар, дори и да ти се иска да се отпуснеш в този стол. Един водач не се отпуска. Един водач владее нещата. Дори и когато му се струва най-малко вероятно да владее каквото и да е.
Особено тогава.
— А — обади се Рушу, млада жена-ардент с дълги клепачи и нацупени устенца. — Погледнете небрежните линии! Несъразмерната симетрия. Който и да го е направил, няма опит в изписването на глифи. Изписани са почти изцяло погрешно — прилича повече на разрушение. А и значението е неясно. Смъртта следва? Или пък е следвай смъртта? Или шестдесет и два дни смърт и следване? Глифите не са точни.
— Просто направи копие, Рушу — каза ѝ Навани. — И не говори на никого за това.
— Дори и на Вас? — попита я разсеяно жената, докато пишеше.
Навани въздъхна и отиде до Далинар и Адолин.
— Тя е добра в работата си — тихо произнесе Навани, — но от време на време малко забравя. Както и да е, разбира от почерците по-добре от всеки. Това е една от многото сфери на нейните интереси.
Далинар кимна и потисна страховете си.
— Защо ще му е на някого да върши това? — попита Адолин и пусна камъка. — Това някаква неясна заплаха ли е?
— Не — отсече Далинар.
Навани го погледна в очите.
— Рушу — нареди тя. — Остави ни сами за миг.
Жената не отговори веднага, но при второто напомняне изприпка навън. Докато отваряше вратата, навън се показаха хора от Мост Четири начело с мрачния капитан Каладин. Той беше придружил Навани обратно, беше се върнал и видял това — и веднага изпрати хора да проверят Навани и да я доведат.
Очевидно считаше станалото за своя грешка и смяташе, че някой се е промъкнал в стаята на Далинар, докато последният е спял. Далинар махна на капитана да влезе.
Каладин се забърза и може би не видя как челюстта на Адолин се стяга при появата му. Далинар се бе сражавал с паршендския Броненосец, когато Каладин и Адолин се бяха сблъскали на бойното поле, и Върховният принц бе чул за това. Синът му определено не се зарадва, когато чу, че тъмноокият мостови е бил поставен начело на Синята гвардия.
— Сър — започна капитан Каладин и се приближи. — Аз съм в затруднение. Една седмица на работа и се провалих.
— Изпълнил си това, което ти е било наредено, капитане — отвърна Далинар.
— Наредено ми бе да Ви опазя, сър — продължи Каладин и в гласа му се просмукваше гняв. — Трябваше да поставя стража на всяка отделна врата в щабквартирата Ви, а не само от външната страна на стаите.
— За в бъдеще ще бъдем по-наблюдателни, капитане — рече Далинар. — Твоят предшественик винаги поставяше стражата като теб и това бе достатъчно.
— Времената са били различни, сър — отговори Каладин, огледа стаята и присви очи. Спря се на прозорчето, твърде малко, та да може някой да се промъкне навътре.
— Все още ми се ще да разбера как са се промъкнали вътре. Стражата не е чула нищо.
Далинар огледа младия войник, навъсен и покрит с белези. Защо, помисли си той, толкова се доверявам на този човек? Не можеше да го обясни, но с течение на времето се бе научил да се доверява на усета си на войник и пълководец. Нещо вътре в него го подтикваше да вярва на Каладин, и той се осланяше на това си усещане.
— Това не е важно — отсече Далинар.
Каладин го погледна остро.
— Не се тревожи прекалено как човекът се е промъкнал вътре, за да дращи по стената ми — продължи той. — Просто бъди по-бдителен. Свободен си.
Той кимна на Каладин, който си излезе неохотно и затвори вратата.
Адолин се приближи. Рошавият младеж беше висок колкото Далинар. Понякога беше трудно да си го спомниш. Не толкова отдавна Адолин бе малко жизнено момче с дървен меч.
— Казваш, че си се събудил и това е било тук — започна Навани. — Казваш, че не си видял никой да влиза, нито си чул някой да пише.
Далинар кимна.
— Тогава защо ли — продължи тя — имам внезапното и недвусмислено впечатление, че ти знаеш защо надписът е тук?
— Не знам кой точно го е направил, но знам какво означава.
— И какво означава? — попита Навани.
— Означава, че ни е останало много малко време — отвърна Далинар. — Разпратете указа, после посетете Върховните принцове и уредете среща. Те ще искат да говорят с мен.