— Само без черупки — рече Март и посочи Скалата, докато си вземаше копието и закопчаваше куртката. — Понеже ти можеш да спретнеш каквото си поискаш, това не значи, че ние ще ядем нещо тъпо.
— Въртоглави равнинци — отговори Скалата. — Не искате ли да сте силни?
— Искам да си запазя зъбите, благодаря ти — отвърна му Март. — Щурав рогоядец.
— Аз ще натъкмя две работи — продължи Скалата с ръка на гърдите, все едно отдаваше чест. — Едната за смелите, а другата за глупавите. Можете да избирате между тях.
— Ти ще правиш пиршества, Скала — прекъсна го Каладин. — Искам да обучиш готвачи за другите казарми. Дори ако Далинар има готвачи в излишък, щом има по-малко редовни войници за изхранване, искам ние, мостовите, да бъдем самостоятелни. Лопен, от този ден насетне ти, Дабид и Шен сте зачислени към Скалата, за да му помагате. Трябва да превърнем тези хиляда мъже във войници. Това започва по същия начин, по който започна при вас — като им напълним стомасите.
— Ще бъде сторено — засмяно изрече Скалата и потупа Шен по рамото, когато паршът се появи мигновено. Той беше започнал да прави това едва напоследък и като че ли се криеше назад по-малко от едно време.
— Даже няма да слагам тор в храната!
Останалите се засмяха. Най-вече поставянето на тор в храната беше направило от Скалата мостови. Щом Каладин потегли към кралския дворец — днес Далинар имаше важна среща с краля — Сигзил тръгна заедно с него.
— Малко от времето ти, сър — тихо започна той.
— Ако искаш.
— Обеща ми, че ще мога да измеря твоите… особени умения.
— Обещал съм? — попита Каладин. — Не си спомням обещание.
— Изръмжа нещо.
— Аз съм… изръмжал?
— Когато заговорих за измервания. Явно го сметна за добро хрумване и каза на Белязания, че можем да ти помогнем да се ориентираш в силите си.
— Сигурно.
— Трябва да знаем какво точно можеш да правиш, сър — степента на уменията, продължителността на времето, през което Светлината на Бурята остава в теб. Съгласен ли си, че ясното осъзнаване на границите на възможностите ти би било от полза?
— Да — неохотно се съгласи Каладин.
— Отлично. Тогава…
— Дай ми няколко дни — рече Каладин. — Подготви някакво място, където не могат да ни забележат. Тогава… да, разбира се. Ще ти позволя да ме измериш.
— Чудесно — отвърна Сигзил. — Нагласил съм някои опити.
Той спря на пътеката и остави Каладин и другите да се отдалечат от него.
Каладин опря копието на рамо и отпусна ръка. Често откриваше, че хваща оръжието твърде здраво, та чак кокалчетата на пръстите му побеляват. Все едно някаква част от него все още не искаше да повярва, че може да го носи открито, и се боеше, че ще му го отнемат отново.
Сил се понесе надолу след ежедневния си пробег из военния лагер върху утринните ветрове. Тя кацна на рамото му и приседна видимо замислена.
Лагерът на Далинар бе уредено място. Тук войниците не се размотаваха лениво, а винаги вършеха нещо. Работеха по оръжията си, носеха храна, мъкнеха товари, даваха наряд. В този стан войската даваше много наряди. Дори при намаляла армия, Каладин подмина три караула, докато хората му маршируваха към портите. Три пъти повече от видяното в лагера на Садеас.
Той отново забеляза празнотата. Нямаше нужда мъртвите да се превръщат в Пустоносни, за да тормозят лагера; правеха го празните казармени помещения. Той мина покрай някаква жена, седнала на земята до една от празните сгради, загледана в небето, стиснала вързоп мъжки дрехи. Две малки деца стояха на пътеката до нея. Твърде мълчаливи. Не беше обичайно толкова малки деца да са тихи.
Казармите образуваха огромен пръстен, а в средата му бе по-населената част на лагера — оживеният дял с двореца на Далинар и жилищата на различните Върховни господари и генерали. Дворецът на Далинар беше хълмообразен каменен купол с развети знамена и забързани чиновници, понесли снопове с документи. Близо до него няколко офицери бяха отворили наборни палатки и се бе образувала дълга редица от бъдещи войници. Някои бяха наемници, достигнали до Пустите равнини в търсене на работа. Други приличаха на пекари, отзовали се на призива за повече войници след нещастието.
— Ти защо не се засмя? — попита го Сил, докато Каладин оглеждаше редицата и вървеше към портите на лагера.
— Съжалявам — отвърна той. — Ти направи ли нещо забавно, което да не съм видял?
— Имам предвид по-рано — обясни тя. — Скалата и Белязания се смееха. Ти не. Когато се смееше през трудните седмици, знаех, че се заставяш да го вършиш. Мислех си, че може би, след като нещата се оправят…