Човекът го изгледа отгоре до долу.
— Чух, че си удържал един мост, на практика сам, срещу стотици паршенди. Как го направи?
Той не се обърна към Каладин със „сър“, както би било уместно за всеки друг капитан.
— Искаш ли да разбереш? — изстреля Моаш отзад. — Можем да ти покажем. Лично.
— Млъкни — отсече Каладин и ядосано го изгледа. После се обърна отново към войника.
— Имах късмет. Това е.
И го загледа в очите.
— Това май обяснява нещата — съгласи се другият.
Каладин зачака.
— Сър — най-накрая добави войникът.
Каладин махна на хората си да вървят напред и те минаха покрай стражата от светлооки. Вътрешността на двореца бе осветена от сфери, насипани в лампи по стените — сапфири и диаманти, смесени, за да дават синьо-бяла отсянка. Сферите бяха малко, но важно напомняне колко са се изменили нещата. Никой не би допуснал мостови близо до място, където сферите се ползват за обикновени нужди.
Иглата все още бе непривична за Каладин — досега цялото прекарано в охраняване на Далинар време бе изминало в лагера. Все пак той се постара и прегледа плановете на двореца, та да знае пътя към върха.
— Защо ме сряза така? — попита Моаш и се изравни с Каладин.
— Не беше прав — отвърна Каладин. — Сега си войник, Моаш. Ще трябва да се научиш да се държиш като такъв. А това означава да не предизвикваш сбивания.
— Няма да се унижавам и да раболепнича пред светлооките, Кал. Вече не.
— Не очаквам от теб да се унижаваш, но очаквам да си държиш езика зад зъбите. Мост Четири е нещо по-добро от дребнави закачки и заплахи.
Моаш отстъпи, но Каладин знаеше, че продължава да кипи вътрешно.
— Странно — отбеляза Сил и отново кацна на рамото на Каладин. — Той изглежда толкова ядосан.
— Когато поех мостовите — тихо отговори Каладин, — те бяха животни в клетка, научени да се подчиняват с бой. Аз им върнах бойния дух, но те все още бяха в клетка. Сега вратите на клетките са свалени. На Моаш и на останалите им трябва време, за да свикнат.
Щяха да свикнат. През последните си седмици като мостови се бяха научили да действат с точността и дисциплината на войници. Стояха мирно, когато потисниците им минаваха по мостовете, и никога не пуснаха подигравателна дума. Дисциплината им се бе превърнала в тяхно оръжие.
Научиха се да бъдат истински войници. Не, те бяха истински войници. Сега трябваше да се научат как да действат, без да се налага да отвръщат на потисничеството на Садеас.
Моаш се доближи до него.
— Съжалявам — тихо рече той. — Прав си.
Каладин се усмихна — този път не престорено.
— Няма да се преструвам, че не ги ненавиждам — продължи Моаш. — Но ще бъда учтив. Имаме задължение. Ще го изпълним както трябва. По-добре, отколкото всички го очакват. Ние сме Мост Четири.
— Добре — отвърна Каладин. Моаш щеше да бъде особено труден за обуздаване, след като Каладин все повече и повече му се доверяваше. Повечето от останалите гледаха на Каладин като на божество. Не и Моаш — за Каладин, след като получи робското клеймо, той беше най-близкото до истински приятел.
С приближаването към кралската заседателна зала, коридорът стана изненадващо красив. По стените имаше даже релефи с образите на Вестителите, с инкрустирани в скалата скъпоценни камъни, за да блестят на съответните места.
Все повече заприличва на град, рече си Каладин. Скоро това може да стане истински дворец.
Срещна Белязания и поделението му на вратата на залата.
— Отчет? — тихо го запита Каладин.
— Спокойна сутрин — отвърна Белязания. — За мен това е чудесно.
— Освободен си за деня — обясни му Каладин. — Ще остана тук за срещата, а после ще оставя Моаш начело на следобедната смяна. Ще се върна за вечерната смяна. Ти и взводът ти си поспете; ще се върнете за наряд тази нощ и ще държите до утре сутринта.
— Слушам, сър — и Белязания отдаде чест, събра хората си и си тръгнаха.
Залата зад вратата беше постлана с дебел килим и имаше големи прозорци без кепенци откъм подветрената страна. Каладин никога не бе влизал тук, а плановете на двореца — заради безопасността на краля — представяха само главните коридори и пътищата през помещенията за прислугата. Залата имаше още една врата, вероятно към балкона, но никакъв изход освен мястото, през което Каладин влезе.
Още двама стражи в синьо и златно стояха от двете страни на вратата. Кралят вървеше напред-назад зад писалището. Носът му беше по-голям, отколкото изобразяваха на портретите.
Далинар говореше с Върховната господарка Навани, елегантна дама с посребрени нишки в косите. Скандалната връзка между чичото и майката на краля щеше да бъде в устата на военните лагери, ако не я бе засенчило предателството на Садеас.