Дойдоха синовете на Върховния принц — Адолин и Ренарин Колин. Каладин бе виждал първия на бойното поле, при все че изглеждаше различно без Бронята. Не толкова внушителен. Приличаше повече на разглезено богаташко момченце. О, да, носеше униформа като всички останали, но копчетата бяха украсени, а ботушите… Скъпи ботуши от свинска кожа без драскотина. Чисто нови, вероятно купени на страшно висока цена.
И все пак, той спаси онази жена на пазара, мина през ума на Каладин, когато си припомни срещата преди седмици. Не забравяй това.
Каладин не знаеше какво да мисли за Ренарин. Младежът — можеше и да е по-възрастен от Каладин, но не изглеждаше така — носеше очила и вървеше подир брат си като сянка. Неговите тънки крайници и деликатни пръсти не бяха видели битка или истинска работа.
Сил се носеше из стаята и се завираше из всички ъгълчета, дупки и вазички. Тя се спря на преспапието на женското бюро до креслото на краля и боцна кристалното блокче с хванатото в него странно ракообразно нещо. Това крила ли бяха?
— Той не трябва ли да чака навън? — попита Адолин и кимна към Каладин.
— Това, което вършим тук, ме излага на пряка опасност — обясни Далинар със сключени зад гърба ръце. — Искам да е запознат с подробностите. Може да се окаже важно за работата му.
Далинар не гледаше нито Адолин, нито Каладин.
Адолин се приближи, взе баща си за ръката и му заговори с приглушен глас, толкова тихо, че Каладин не можеше да чуе.
— Ние почти не го познаваме.
— Трябва да се доверим на някои хора, Адолин — с обичайния си глас произнесе Далинар. — Ако в тази армия има някой, за когото бих могъл да гарантирам, че не работи за Садеас, то това е този войник.
Той се обърна, погледна Каладин и още веднъж го прецени с непроницаемите си очи.
Той не ме видя със Светлината на Бурята, рече си твърдо Каладин. Беше в безсъзнание. Не знае.
А дали?
Адолин вдигна ръце, но отиде в другия край на стаята и измърмори нещо на брат си. Каладин остана на пост в удобната стойка свободно. Да, определено е разглезен.
Генералът дойде скоро след тях — строен, плешив човек с изправен гръб и бледожълти очи. Жена му, Тешав, имаше остро лице и изпъстрена с руси кичури коса. Тя седна на бюрото, тъй като Навани не понечи да го заеме.
— Отчети — обади се Далинар от прозореца, когато вратата изщрака и се затвори зад двамата новодошли.
— Предполагам, че знаете какво ще чуете, Сиятелни господарю — започна Тешав. — Разгневени са. Искрено се надяваха, че ще обмислите заповедта, и обнародването ѝ ги предизвика. Единствено Върховният принц Хатам заяви нещо открито. Той се готви — и тук цитирам — „да направи така, че кралят да бъде разубеден от поемането по този безразсъден и необмислен път“.
Кралят въздъхна и се намести в креслото си. Ренарин веднага седна, както направи и генералът. Адолин се позабави.
Далинар остана прав, загледан през прозореца.
— Чичо? — попита го кралят. — Чу ли за тази реакция? Хубаво е, че не отиде дотам, докъдето искаше — да се обяви, че те са задължени да следват Кодекса или да бъдат наказани с конфискация на имуществата. Сега щеше да има въстание.
— Това ще настъпи — обясни Далинар. — Все още се питам дали не трябваше да го обявя наведнъж. Когато в тялото ти е забита стрела, понякога е по-добре просто да я измъкнеш с едно дръпване.
Всъщност, когато в теб е забита стрела, най-доброто, което можеш да сториш, е да я оставиш, докато не намериш хирург. Тя често прекъсваше изтичането на кръв и човек оставаше жив. Както и да е, вероятно бе най-добре да мълчи и да не разваля сравнението на Върховния принц.
— Ама че противен образ, в името на Бурите — отбеляза кралят и обърса лицето си с кърпичка. — Трябва ли да говориш такива работи, чичо? Вече се притеснявам, че ще бъдем мъртви преди края на седмицата.
— Баща ти и аз сме оцелели при по-лоши неща — отвърна Далинар.
— Но тогава вие сте имали съюзници! Трима Върховни принцове за вас, само шестима против, а и никога не сте се сражавали с всичките наведнъж.
— Ако Върховните принцове се обединят срещу нас — намеси се генерал Хал, — ние няма да сме в състояние да им се противопоставим. Няма да имаме избор освен да оттеглим указа, който ще отслаби трона твърде много.
Кралят се облегна с опряна на челото ръка.
— Йезерезе, това ще бъде бедствие…
Каладин вдигна вежда.
— Не си съгласен ли? — попита го Сил и се приближи към него под формата на китка разлюлени листа. Беше разсейващо да чуваш как гласът ѝ се донася от такива образи. Останалите в стаята, разбира се, не можеха да я чуят или видят.