— Лично ще се погрижа за това, сър.
В името на Бурите. Как щеше да върши всичко това?
— Добре — отговори му Далинар.
Върховният принц излезе от залата, сключил ръце отзад, като че ли замислен. Моаш, Ет и Март тръгнаха след него, според нарежданията на Каладин. Трябваше да държи двама души при Далинар през цялото време, а ако успееше — и трима. Някога се бе надявал да ги направи четирима или пет, но, в името на Бурите, с толкова много неща за надзираване сега това щеше да бъде невъзможно.
Кой е този човек?, запита се Каладин, докато гледаше отдалечаващата се фигура на Далинар. Той поддържаше един добре уреден лагер. Можеш да прецениш човека — и Каладин го правеше — по хората, които го следваха.
Но и един тиранин можеше да има добре уреден лагер с дисциплинирани войници. Този мъж, Далинар Колин, бе помогнал за обединението на Алеткар — и го бе сторил през реки от кръв. Сега… сега говореше като крал, при все че самият крал беше в стаята.
Той иска да възстанови Сияйните рицари, рече си Каладин. Далинар Колин не можеше да постигне такова нещо с простата сила на волята.
Освен ако нямаше помощ.
6
Ужасно разрушение
„Никога не бяхме помисляли, че е възможно сред робите ни да се крият разузнавачи на паршендите. Това е още нещо, което трябваше да съм забелязала.“
Шалан отново седеше на сандъка си на палубата на кораба, но вече носеше шапка, връхна дреха върху роклята и ръкавица на свободната ръка — скритата, разбира се, бе напъхана в ръкава си.
Студът в открития океан беше нещо нереално. Капитанът каза, че далеч на юг самият океан замръзвал. Това звучеше невероятно; би желала да го види. В Я Кевед, през зимата от време на време бе виждала сняг и лед. Но цял океан от тях? Невероятно.
Тя пишеше с облечените си пръсти, докато наблюдаваше духчето, наречено от нея Шарка. Понастоящем то се бе издигнало на повърхността на палубата като кълбо от завихрена чернота — безкрайни линии, усукани по начин, който тя никога не би могла да улови на плоския лист. Вместо това си вземаше бележки, придружени с рисунки.
— Храна… — произнесе Шарка. Звукът беше бръмчащ и духчето се тресеше, докато говореше.
— Да — каза Шалан. — Ние я ядем.
Тя си взе малък плод лима от купата до нея, пъхна го в устата си, после го сдъвка и го глътна.
— Ядем — повтори Шарка. — Ти… го поставяш… в себе си.
— Да! Точно.
Той падна и тъмнината изчезна, когато влезе в дървената палуба на кораба. Шарка отново стана част от материята — огъваше дървото, все едно то беше вода. Плъзна се по пода и се изкачи по сандъка ѝ до купата с малките зелени плодове. Премина през тях и кожицата на всеки плод се набръчка и се надигна според формата му.
— Ужасно! — произнесе той и звукът отекна от купата.
— Ужасно?
— Разрушение!
— Какво? Не, ние оцеляваме така. Всеки има нужда да яде.
— Ужасно разрушение да яде!
Той звучеше отвратен. Оттегли се от купата на палубата.
Шарка изгражда все по-сложни мисли, записа Шалан. Абстракциите му се отдават лесно. В началото ми зададе въпросите „Защо?, Защо ти?, Защо си?“ Аз прецених, че ме пита за целта на съществуването ми. Когато му отвърнах „За да открия истината“, той сякаш лесно схвана мисълта ми. И все пак, някои прости реалности — като например защо хората се нуждаят от храна — напълно му убягват. Това…
Тя спря да пише, когато хартията се надигна, Шарка се очерта върху листа, а тънките му линии надигнаха току-що написаните от нея букви.
— Защо това? — попита той.
— За да помня.
— Помня — произнесе той и опита думата.
— Това значи…
Отче на Бурите, как да обясни паметта?
— Това значи да можеш да знаеш какво си правил в миналото. В други мигове, които са станали преди дни.
— Помня — изрече той. — Аз… не мога… помня…
— Какво е първото нещо, което помниш? — попита Шалан. — Къде си бил най-напред?
— Най-напред — каза Шарка. — С теб.
— На кораба? — попита Шалан и си записа.
— Не. Зелено. Храна. Не ядена.