— Растения? — попита Шалан.
— Да. Много растения.
Той потрепери и тя си помисли, че може да дочуе в потрепването духането на вятъра през клоните. Шалан вдиша. Тя почти можеше да го види. Палубата пред нея се превърна в пътечка, сандъкът стана каменна скамейка. Бледо. Не наистина там, но почти. Градините на баща ѝ. Шарката на земята, нарисувана в праха…
— Помня — каза Шарка с глас като нашепване.
Не, ужасена си помисли Шалан. НЕ!
Образът изчезна. Преди всичко той не беше наистина там, нали? Тя повдигна скритата си ръка към гърдите и остро вдиша и издиша. Не.
— Хей, млада госпожице! — обади се Ялб отзад. — Кажете на новото момче какво стана в Карбрант!
Шалан се обърна, сърцето ѝ още препускаше. Видя как Ялб идва заедно с „новото момче“, шест стъпки висок мъжага, поне пет години по-възрастен от него. Бяха го взели в Амидлатн, последното пристанище. Тозбек искаше да е сигурен, че няма да имат недостиг на хора при последния преход към Нови Натанан.
Ялб приклекна до мястото ѝ за сядане. Предвид студа, се бе примирил да носи риза с парцаливи ръкави и някаква увита около ушите превръзка за глава.
— Сиятелна? — попита Ялб. — Добре ли сте? Изглеждате сякаш сте глътнала костенурка. И не само главата ѝ.
— Добре съм — отговори Шалан. — Какво… какво искаше от мен, би ли повторил?
— В Карбрант — повтори Ялб и посочи с пръст през рамо. — Срещнахме ли краля или не?
— Ние? — попита Шалан. — Аз се запознах с краля.
— А аз бях Ваш придружител.
— Ти чакаше отвън.
— Няма никакво значение — продължи Ялб. — Аз бях Ваш слуга за тази среща, нали?
Слуга? Той я заведе до двореца като един вид услуга.
— Май… да — отговори тя. — Доколкото си спомням, се поклони хубаво.
— Виждаш ли — заключи Ялб, надигна се и се изправи срещу много по-едрия мъж. — Споменах поклона, нали така?
„Новото момче“ проръмжа в знак на съгласие.
— Тъй че отивай да измиеш съдовете — уточни Ялб. В отговор — получи сърдит поглед.
— Хайде сега, не ми пробутвай това — обясни той. — Казах ти, че капитанът следи отблизо нарядите на кораба. Ако искаш да си намериш мястото тук, носи ги добре, заедно с нещо допълнително. Това ще те постави добре пред капитана и останалите хора. Така аз ти давам хубава възможност и искам да я оцениш.
Това май успокои по-едрия мъж, той се завъртя и затропа към долната палуба.
— В името на Страстите! — рече Ялб. — Този юнак е глупав като две кални топки. Притеснявам се за него. Някой ще се възползва от това, Сиятелна.
— Ялб, ти хвалил ли си се отново? — запита Шалан.
— Не е хвалба, ако нещо от него е вярно.
— Всъщност точно това е хвалбата.
— Хей — и Ялб се обърна към нея. — Какво правехте одеве? С цветовете, нали разбирате?
— Цветове? — отрони Шалан и изведнъж изстина.
— Да, палубата стана зелена, нали така? — попита Ялб. — Кълна се, че го видях. Има нещо общо с онова странно духче, а?
— Аз… аз опитвам да определя точно какъв вид духче е то — отговори Шалан и се постара да удържи гласа си равен. — Това е научно изследване.
— Така и реших — каза Ялб, въпреки че тя не му даде никакъв отговор. Той любезно вдигна ръка към нея и отърча нататък.
Тя се притесняваше да ги остави да видят Шарка. Беше опитвала да остане в стаята си и да го опази в тайна от моряците, но за нея бе твърде трудно да е затворена, а и той не отвърна на предложението ѝ да не им се показва. И тъй, през последните четири дни тя бе принудена да им покаже какво прави, докато го проучва.
Разбираемо, хората бяха притеснени от Шарка, но не казваха много. Днес приготвяха кораба за нощно плаване. Мисълта за откритото море през нощта я разтревожи, но това беше цената да плаваш толкова далеч от цивилизацията. Преди два дни даже бяха принудени да прекарат една от бурите в заслон край брега. Ясна и Шалан слязоха на брега, за да се укрият в поддържаната за такива случаи крепост — и изкачиха стръмния бряг, за да влязат в нея — а моряците останаха на борда.
Заслонът, макар и не истинско пристанище, поне имаше буреломна стена, за да предпазва корабите. При следващата буря нямаше да имат дори и това. Щяха да намерят заливче и да опитат да се укрият от вятъра, при все че Тозбек заяви, че ще изпрати Шалан и Ясна на брега, за да се укрият в някоя пещера.
Тя се обърна отново към Шарка, който бе заел своята подвижна форма. Той приличаше малко на разсеяната светлина, хвърляна на стената от кристален полилей — само че беше направен от нещо черно, вместо от светлина, и имаше три измерения. Тъй че… Може би въобще не приличаше на това.