— Като последица от всяко Опустошение човешкият род е бивал смазван. Големите градове изпепелени, занаятите унищожени. Всеки път познанието и растежът са стигали до почти праисторическо положение — трябвали са векове възстановяване, за да стане цивилизацията това, което е била преди.
Тя се спря.
— Продължавам да се надявам, че бъркам.
— Уритиру — изрече Шалан. Опита да се въздържа от това само да задава въпроси и се постара да достигне до отговора по пътя на логиката.
— Казвате, че градът е бил нещо като опорна точка или дом на Сияйните рицари. Не бях чувала за него, преди да говоря с Вас, и мога да предположа, че не го споменават често в литературата. В този случай може би е едно от нещата, за които Йерокрацията е скривала сведения?
— Много добре — отбеляза Ясна. — Ако и да смятам, че е започнал да става легендарен още преди това, Йерокрацията не е помогнала.
— Следователно, ако е съществувал преди Йерокрацията и ако пътят към него е бил препречен при падането на Сияйните… тогава там може да се намират източници, които не са били променяни от днешните учени. Ненагласени, неизменени разкази за Пустоносните и за Повеляването на стихиите.
Шалан потръпна.
— Всъщност ние отиваме към Пустите равнини по тази причина.
Ясна се усмихна уморено.
— Много добре, наистина. Времето ми в Паланеума бе много ползотворно, но и разочароващо в някои отношения. От една страна подозренията ми за паршите бяха потвърдени, но също така установих, че много от текстовете в голямата библиотека съдържат същите белези от преправяне, каквито има и в останалите четени от мен. Това „прочистване“ на историята, премахването на преките споменавания на Уритиру или на Сияйните, понеже са били неприятни за воринизма, е вбесяващо. И хората се чудят защо съм враждебно настроена към църквата! Трябват ми източници от първа ръка. И тогава ето ги разказите — тези, на които се осмелявам да вярвам — според които Уритиру е бил свещено място, защитено от Пустоносните. Може би това е самозалъгване, но аз съм твърде много учен, та да вярвам, че нещо подобно може да е истина.
— А паршите?
— Ще опитаме да убедим алетите да се отърват от тях.
— Нелека задача.
— Почти невъзможна — отвърна Ясна и се изправи. Почна да прибира книгите си за през нощта във водоустойчивия сандък. — Паршите са отлични роби. Кротки, покорни. Нашето общество е станало твърде зависимо от тях. Не е нужно паршите да прибягват до насилие, за да ни хвърлят в хаос — макар да съм сигурна, че точно това се задава — те просто могат да си отидат. Това ще доведе до стопанска криза.
Ясна затвори сандъка, след като извади една книга. После се обърна към Шалан.
— Над възможностите ни е да убедим всички в думите ми без повече доказателства. Дори и брат ми да се вслуша, той не притежава авторитета да накара Върховните принцове да се освободят от своите парши. Пък и, ако съм напълно откровена, боя се, че брат ми не е достатъчно смел да поеме риска за кризата, която прогонването на паршите ще предизвика.
— Та ако те се обърнат срещу нас, кризата и без друго ще настъпи.
— Да. Вие го знаете, знам го и аз. Майка ми може да повярва. Ала опасността да грешим е тъй огромна… Е, ще ни трябват доказателства — смазващи и необорими. Значи ще намерим града. На всяка цена ще намерим този град.
Шалан кимна.
— Не исках да стоварвам всичко това върху Вашите плещи, дете мое — продължи Ясна и седна. — Признавам обаче, че е облекчение да разговарям за тези неща с някой, който не спори с мен на всяка дума.
— Ще успеем, Ясна — рече Шалан. — Ще отидем в Пустите равнини и ще намерим Уритиру. Ще разполагаме с доказателство и ще убедим всеки да се вслуша в думите ни.
— А, оптимизмът на младостта. От време на време е хубаво и това да се чува. — Ясна подаде книгата на Шалан. — Един от ордените на Сияйните рицари е бил известен като Тъкачите на Светлината. Зная твърде малко за тях, но от всички източници, които съм прочела, този тук съдържа най-много сведения.
Шалан нетърпеливо взе книгата. Сияйни слова, гласеше заглавието.
— Вървете — рече Ясна. — Четете.
Шалан я стрелна с поглед.
— Ще поспя — обеща Ясна и по устните ѝ се прокрадна усмивка. — И престанете с опитите да се държите с мен като майка. Не позволявам това дори на Навани.
Шалан кимна с въздишка и излезе от каютата на Ясна. Шарка я последва; беше запазил мълчание през цялото време на разговора. Когато се прибра в каютата си, Шалан установи, че сърцето ѝ е много по-натежало, отколкото когато излезе. Не можеше да се отърси от ужаса в очите на Ясна. А Ясна Колин не би трябвало да се бои от нищо, нали?