— Трябва ми истина.
— Даде достатъчно — отговори Шарка. — Сега. Виж.
Корабът изчезна.
Всичко… подскочи. Стените, мебелите, всичко се разби и стана на малки черни топчета. Шалан се подготви да падне в океана на стъклените топчета, обаче се озова на твърда земя.
Стоеше на място с черно небе и далечно, малко бяло слънце. Земята под нея отразяваше светлината. Обсидиан? Накъдето и да се обърнеше, земята беше все същата чернота. Недалеч сферите — същите като онези, които задържат Светлина, но тъмни и малки — поскачаха още малко и спряха.
Тук-там се купчеха дървета, прилични на кристали. Клоните бяха остри и гладки, без листа. Във въздуха висяха ситни светлини като пламъчета без свещи. Хора, осъзна Шалан. Всяка от тези светлини е умът на един човек, отразен в Царството на познанието. Около краката ѝ се простираха десетки светлинки, толкова дребни, че едва ги различаваше. Умовете на рибите?
Шалан се обърна и се озова лице в лице с някакво създание със символ вместо глава. От изумление извика и скочи назад. Тези неща… те я преследваха… те…
Това беше Шарка. Беше висок и тънък, ала леко неразличим, прозрачен. Сложният мотив на главата му с острите линии и невъзможната геометрия явно нямаше очи. Шарка стоеше с ръце зад гърба си. Робата му изглеждаше прекалено корава за плат.
— Върви — рече той. — Избери.
— Какво да избера? — попита Шалан и от устните ѝ се вдигна Светлина.
— Твоя кораб.
Шарка нямаше очи, ала на Шалан ѝ се стори, че може да проследи погледа му до една от малките сфери върху лъскавата земя. Грабна я и изведнъж доби впечатление за кораб.
Насладата на вятъра. Обгрижван и обичан кораб. Кораб, който носеше пътниците си от дълги години. Притежаван от Тозбек, а преди него — от баща му. Стар кораб, но не прекалено стар, все още сигурен. Горд кораб. Тук той се представяше от една сфера.
Всъщност можеше да мисли. Корабът можеше да мисли. Или… е, отразяваше мислите на хората, които работеха на него, познаваха го, мислеха за него.
— Нужно ми е ти да се промениш — прошепна Шалан на сферата-кораб, която държеше в дланите си. Сферата беше твърде тежка за размера си, сякаш цялото тегло на кораба беше съсредоточено в нея.
— Не — дойде отговор с гласа на Шарка. — Не, не мога. Трябва да служа. Аз съм щастлив.
Шалан го погледна.
— Ще посреднича — повтори Шарка. — Превеждам. Ти не си готова.
Шалан отново погледна сферата в ръцете си.
— Имам Светлина на Бурята. Много Светлина. Ще ти я дам.
— Не! — отговорът прозвуча гневно. — Аз служа.
Наистина искаше да си остане кораб. Шалан усещаше гордостта, силата от дългогодишната служба.
— Те умират — прошепна тя.
— Не!
— Усещаш как те умират. Кръвта им е върху твоята палуба. Хората, на които служиш, ще бъдат посечени един по един.
Сама го усещаше, виждаше го в кораба. Екзекутираха моряците. Недалеч един от пламъците изчезна. Трима от осмината пленници бяха мъртви, но тя не знаеше кои.
— Има само един начин да ги спасиш — каза Шалан. — Като се промениш.
— Да се променя — прошепна Шарка от името на кораба.
— В промяната те могат да избягат от злите мъже, които убиват. Не е сигурно, ала ще имат възможност да плуват. Да направят нещо. Можеш да им служиш за последен път, Наслада на вятъра. Можеш да се промениш за тях.
Мълчание.
— Аз…
Угасна още една светлина.
— Аз ще се променя.
Това се случи в един трескав миг. Светлината на Бурята се изтръгна от Шалан. Тя чу далечни пукания от физическия свят, понеже изтегли толкова Светлина от скъпоценните камъни наоколо, че те се пръснаха.
Морето на сенките изчезна.
Тя отново се озова в каютата на Ясна.
Подът, стените и таванът се размиваха във водата.
Шалан бе потопена в ледени черни дълбини. Зарита във водата. Роклята ѝ пречеше. Навсякъде около нея потъваха вещи, обикновени предмети от живота на хората.
Неистово се помъчи да изплава. Първоначално имаше някаква смътна идея да изплува горе и да помогне на моряците, като ги развърже, ако са вързани. Сега обаче се оказа, че отчаяно опитва да намери пътя към повърхността.
Като че самата тъмнина беше оживяла. Нещо се уви около Шалан.
То я затегли по-дълбоко.
8
Нож в гърба * Войници на бойното поле
„Не се стремя да използвам скръбта си като извинение, но тя е възможно обяснение. Хората действат странно скоро след сблъсъка си с неочаквана загуба. Макар Ясна да беше далеч за дълго, загубата ѝ наистина беше неочаквана. А като мнозина други, и аз я смятах за безсмъртна.“