Познатото стържене на дървото, когато мостът се спусна на мястото си. Съгласуваните стъпки — първо равен шум върху камъните, после отекващото тропане на ботушите върху дървото. Далечните гласове на съгледвачите, които съобщаваха с викове, че теренът е чист.
Шумовете на нападението на платото бяха познати за Далинар. Навремето той копнееше за тях. Нямаше търпение между нападенията, жадуваше да посича паршендите със своя Меч, да печели богатства и признание.
Тогавашният Далинар се мъчеше да скрие срама си — срама, че беше лежал в пиянско вцепенение, докато брат му се бори с убиец.
Сцената на платото беше еднообразна: голи назъбени скали, повечето — в безличния цвят на каменистата повърхност, върху която се издигаха, нарушавана тук-там само от скупчените скални пъпки. Дори и те, както говореше името им, можеха да се вземат за още камъни. От мястото, на което стоиш, чак до далечния хоризонт, имаше само това. И всичко, което носиш, всичко човешко, изглеждаше нищожно пред огромните, безкрайни насечени равнини и смъртоносните пропасти.
С годините тези действия се бяха превърнали в рутина. Марш под бялото като разтопена стомана слънце. Прехвърляне на пропаст подир пропаст. В крайна сметка, нападенията вече не бяха нещо очаквано с нетърпение, а мрачно задължение. Да, за Гавилар и за славата, ала преди всичко, защото те — и враговете им — бяха тук. И правеха това.
Мирисът на нападението беше мирис на велика неподвижност: напечен камък, засъхнал крем, дошли отдалеч ветрове.
В последно време Далинар ненавиждаше нападенията. Те бяха лекомислено похабяване на живот. Не бяха в изпълнение на Договора за Отмъщение, а заради алчност. По близките плата се появяваха много скъпоценни ядра, удобни за достигане. Те обаче не задоволяваха алетите. Алетите трябваше да стигнат по-далеч, да щурмуват на висока цена.
На едно плато се сражаваха войниците на Върховния принц Аладар. Пристигнали бяха преди армията на Далинар. Битката беше позната. Хора срещу паршенди — биеха се във вълнообразна линия, всяка армия се мъчеше да отблъсне противника. Хората можеха да изправят повече войници на бойното поле, обаче паршендите можеха да стигат до платата по-бързо и да се укрепят сигурно.
Опасностите, които криеше нападението над вече укрепилия се враг, се подчертаваха от труповете на мостови, пръснати из сборното плато, водещо към пропастта. На Далинар не убягнаха мрачните лица на неговите телохранители при вида на убитите. Аладар, подобно на повечето Върховни принцове, използваше философията на Садеас за мостовете. Бърз и жесток щурм с голяма загуба на жива сила. Невинаги е било така. В миналото мостовете се носеха от въоръжени войници, ала успехът привличаше подражатели.
Военният лагер се нуждаеше от непрестанен приток на евтини роби, за да захранва това чудовище. Това означаваше растяща напаст от търгуващи с жива плът роботърговци и разбойници из Ничиите Хълмове. Още нещо, което ще трябва да променя, каза си Далинар.
Самият Аладар не се сражаваше, а се беше разположил в команден център на съседното плато. Далинар посочи веещия се флаг и един от неговите големи механични мостове се затъркаля към мястото си. Теглени от чулове и пълни с чаркове, лостове и зъбци, мостовете защитаваха хората, които ги обслужваха. Освен това бяха много бавни. Далинар чакаше дисциплинирано и търпеливо, докато работниците наместиха моста над пропастта между това плато и съседното, с флага на Аладар.
Когато мостът беше наместен и запънат, телохранителите на Далинар — водени от един от тъмнооките каладинови офицери — претичаха през него с копия на рамо. Далинар беше обещал на Каладин неговите хора да не са принудени да се бият освен в негова защита. Когато те преминаха, Далинар смуши Храбрец и се отправи към командното плато на Аладар. Чувстваше се доста лек на гърба на жребеца — не носеше Броня. През дългите години, откак я беше получил, никога не беше излизал на бойното поле без нея.
Днес обаче не беше тръгнал на бой — не и наистина. Зад него се вееше личното знаме на Адолин, който водеше основната част от далинаровата армия в атака срещу платото, където хората на Аладар вече се биеха. Далинар не беше давал никакви заповеди за развоя на атаката. Синът му беше добре обучен и беше готов да поеме командването на бойното поле — разбира се, с генерал Хал за съветник.
Да, отсега нататък Адолин щеше да води битките.