— Ще ми се да можех да ти вярвам — каза Аладар най-сетне. — Не е заради тебе. Заради останалите Върховни принцове е. Навярно бих могъл да повярвам на теб, но на тях — никога. Искаш да рискувам прекалено много. Другите ще постъпят с мен така, както постъпи Садеас с теб на Кулата.
— А ако успея да обединя другите? Ако успея да ти докажа, че те заслужават доверие? Тогава ще ме последваш ли?
— Не. Съжалявам.
Аладар се обърна и повика да доведат коня му.
Връщането беше мрачно. Бяха победили, ала Аладар странеше от Далинар. Как така Далинар можеше да прави толкова много неща както трябва, но да не смогва да убеди хора като Аладар? И какво означаваше променената тактика на паршендите, неучастието на техния Броненосец? Толкова ли се страхуваха да не загубят своите Броня и Меч?
Най-сетне Далинар се върна в своя бункер в лагера — след като се погрижи за хората си и проводи доклад на краля. В бункера го чакаше изненадващо писмо.
Прати да доведат Навани, за да му го прочете. Чакаше я в личния си кабинет и се взираше в стената със странните глифи. Те бяха остъргани и почистени, но бледото петно върху камъка шепнеше.
Шестдесет и два дни.
Шестдесет и два дни да намери отговор. Е, вече бяха шестдесет и един. Не много време за спасяването на кралството, за подготовка за най-лошото. Ардентите биха заклеймили това пророчество в най-добрия случай като бълнуване, а в най-лошия — като богохулство. Предсказването на бъдещето бе забранено. То беше дадено от Пустоносните. Дори хазартните игри бяха подозрителни, понеже караха хората да търсят тайните на предстоящото.
Но Далинар вярваше. Защото подозираше, че е написал тези думи със собствената си ръка.
Навани дойде и прегледа писмото, после почна да го чете на глас. Оказа се от стар приятел, който скоро щеше да пристигне на Пустите равнини — и който можеше да се окаже решението на далинаровите проблеми.
9
Вървим през гроб
„Ще ми се да мисля, че ако не бях притисната от скръбта, щях по-рано да видя приближаващите опасности. Ала, за да съм напълно честна, не вярвам, че нещо би могло да се направи.“
Каладин поведе хората си долу в пропастта, както му се полагаше по право.
Използваха въжена стълба, както в армията на Садеас. Старата им стълба беше противна вещ — въжетата бяха оръфани и обрасли тук-там с мъх, дъските бяха очукани от твърде много бури. Каладин не беше губил човек заради проклетата стълба, но тя винаги го тревожеше.
Днешната беше чисто нова. Знаеше със сигурност, понеже снабдителят Ринд се попочеса по главата, когато чу искането му, а после нареди да изработят стълба по негови изисквания. Стълбата беше яка и добре изработена, като самата далинарова армия.
Каладин скочи долу. Сил се спусна и кацна на рамото му, а той вдигна една сфера, за да огледа дъното на пропастта. Сапфиреният броам струваше повече от всичките заплати на Каладин като мостови накуп.
В армията на Садеас често пращаха мостовите в пропастите. Каладин не знаеше дали целта беше да се използва всеки възможен ресурс на Пустите равнини, или просто да се намери някаква тежка — и прекършваща волята — работа за мостовите между пробезите.
Тук обаче дъното на пропастта беше недокоснато. Из отломките от бурите не се виеха пътеки, върху мъха по стените нямаше надраскани указания. Подобно на останалите пропасти, и тази се отваряше като ваза, по-широка на дъното, отколкото на неравния горен край — последица от водите, които се стичаха долу по време на буря. Дъното беше сравнително равно, загладено от засъхналия утаен крем.
Наложи се Каладин да си проправя път през всякакви отломки. Клони и пънове, довлечени тук от дърветата из равнините. Строшени черупки на скални пъпки. Безброй плетеници изсъхнали ластари, усукани като вълна.
И трупове, разбира се.
Много трупове свършваха долу в пропастите. Когато хората загубеха сражение за някое плато, трябваше да отстъпят и да оставят своите покойници. В името на Бурите! Садеас често изоставяше мъртвите дори при победа. А мостовите изоставяше ранени, ако и да можеха да бъдат спасени.
След буря мъртвите се озоваваха тук, в пропастите. И понеже бурите се движеха на запад, към военните лагери, водата носеше труповете в същата посока. На Каладин му беше трудно да върви, без да настъпва кости, омотани в натрупаните по дъното растения.
Напредваше възможно най-почтително. Скалата слезе след него и промълви нещо на родния си език. Каладин не можа да прецени ругатня ли беше, или молитва. Сил се стрелна от рамото му и се спусна в дъга към земята. После прие формата на млада жена с проста рокля, която се размиваше в мъгла под коляното. Каладин приемаше това за неин истински образ. Сил кацна на един клон и се взря в стърчаща от мъха бедрена кост.