Не харесваше насилието. Даже и сега не беше убедена дали разбира смъртта. Говореше за нея като дете, което се мъчи да схване нещо голямо.
— Каква бъркотия — каза Тефт, когато слезе. — Ба! Това място не е видяло никаква грижа.
— Това е гроб — додаде Скалата. — Вървим през гроб.
— Всички пропасти са гробове — отекна гласът на Тефт в усойната теснина. — Просто тази е мърляв гроб.
— Трудно ще намериш чиста смърт, Тефт — каза Каладин.
Тефт изсумтя, после се обърна да поздрави новобранците, които се спускаха на дъното. Моаш и Белязания пазеха Далинар на някакво тържество на светлооките — нещо, което Каладин беше щастлив да пропусне. Вместо това слезе с Тефт в пропастта.
Към тях се присъединиха четиридесетимата мостови — по двама от всеки реформиран отряд — които Тефт обучаваше с надеждата да станат добри сержанти на хората си.
— Огледайте се добре, момчета — каза им той. — Ето откъде идваме. Ето защо някои ни наричат орден на костите. Няма да ви принуждаваме да минете през всичко, през което минахме ние. Радвайте се! Ние във всеки момент можехме да бъдем пометени от бурята. А сега, напътствани от бурегадателите на Далинар Колин, няма ни най-малко да бъдем изложени на тази опасност. И няма да се отдалечаваме от изхода — просто за всеки случай…
Каладин скръсти ръце и загледа как Тефт напътства хората, а Скалата им раздава учебни копия. Самият Тефт не беше въоръжен. Ако и да беше по-нисък от облечените в униформи на редници мостови наоколо, явно ги изпълваше със страхопочитание.
Какво друго очакваше?, каза си Каладин. Те са мостови. Един по-силен вятър може да ги прекърши.
Все пак се виждаше, че Тефт владее положението. Успокоително. Така трябваше. Нещо тук беше просто… както трябва.
Около главата на Каладин се появи рояк малки блестящи клъбца — духчета във вид на златни сфери, които се стрелкаха насам-натам. Той ги погледна сепнато. Духчета на славата. Бурята да ги отнесе, дано. Струваше му се, че не е виждал такива от години.
Сил полетя нагоре, присъедини се към тях и захихика, докато кръжеше около главата му.
— Гордееш ли се със себе си?
— Тефт. Той е водач.
— Разбира се. Ти му даде чин, нали?
— Не. Не аз му дадох чина. Той си го заслужи. Хайде. Да тръгваме.
Сил кимна, издигна се във въздуха и приседна спретнато със скръстени крака, като в невидимо столче. Продължи да се носи така, спазвайки точно крачката на Каладин.
— Виждам, че отново изоставяш всякакви претенции за спазване на природните закони — забеляза той.
— Природните закони? — Сил явно намираше самата идея забавна. — Законите са за хората, Каладин. Природата няма закони!
— Ако хвърля нещо нагоре, то пада надолу.
— Освен в случаите, когато не пада надолу.
— Това е закон.
— Не — отвърна Сил и погледна нагоре. — По-скоро е като… като споразумение между приятели.
Каладин вдигна вежди в почуда.
— Трябва да постоянстваме — уточни Сил, навеждайки се заговорнически към него. — Иначе ще разбием мозъците ви.
Каладин изсумтя и заобиколи една купчина клони и кости, пронизани от копие. Ръждясали, те приличаха на паметник.
— О, хайде де — рече Сил и отметна коси. — Това заслужаваше поне подсмихване.
Каладин продължи да върви.
— Сумтенето не е подсмихване. Това ми е известно, понеже съм интелигентна и изразителна. Сега би трябвало да ми направиш комплимент.
— Далинар Колин иска да основе отново Сияйните рицари.
— Да — приповдигнато отвърна Сил и увисна в крайчеца на зрителното му поле. — Блестяща идея. Ще ми се да беше хрумнала на мен.
Тя се усмихна победоносно, сетне се начумери.
— Какво? — обърна се Каладин отново към нея.
— Не ти ли е минавало през ума колко е несправедливо, че духчетата не могат да привличат други духчета? Ето, сега наистина около мен трябваше да има мои собствени духчета на славата.
— Трябва да пазя Далинар — рече Каладин, без да забелязва оплакването ѝ. — И не само него, а семейството му, навярно и самия крал. Въпреки че не попречих някой да се промъкне в покоите на Далинар. — Той все още не разбираше как са успели. — Възможно ли е числата на стената да са изписани от някое духче?