Навремето Сил беше донесла едно листо. Тя имаше някаква телесна форма, просто съвсем малко.
— Не знам — отговори Сил и погледна встрани. — Виждала съм…
— Какво?
— Духчета като червени мълнии — тихо промълви Сил. — Опасни духчета. Духчета, каквито не съм виждала преди. От време на време ги зървам в далечината. Духчета на бурята? Идва нещо опасно. Числата не лъжат за това.
Каладин обмисли думите ѝ, после спря и я погледна.
— Сил, има ли други като мен?
Лицето ѝ стана сериозно.
— Ох.
— Ох?
— Ох, този въпрос.
— Значи си го очаквала?
— Аха. Като че ли.
— И си имала достатъчно време да обмислиш добър отговор — каза Каладин, скръсти ръце и се облегна на някаква почти суха част от стената. — Това ме кара да се запитам дали ще дадеш солидно обяснение или солидна лъжа.
— Лъжа ли? — потресе се Сил. — Каладин! За каква ме смяташ? За една от Потайните?
— А какво е Потаен?
Сил, която продължаваше да седи като на стол, сега се изправи и вирна глава.
— Всъщност… Всъщност нямам представа. Ха.
— Сил…
— Говоря сериозно, Каладин! Не знам. Не помня. — Тя хвана косите си, по един кичур във всяка ръка, и задърпа.
Каладин се свъси и посочи.
— Това…
— Видях на пазара една жена да прави така — обясни Сил и пак заскуба. — Означава, че съм обзета от безсилен гняв. Струва ми се, че трябва да боли. Така че… оу? Все едно. Не че не искам да ти кажа какво знам. Искам! Просто… не знам какво знам.
— Това е безсмислено.
— Е, представи си колко е влудяващо!
Каладин въздъхна и продължи през пропастта край локви застояла вода, затлачена с отломки. От стената на пропастта стърчаха туфи предприемчиви, но недоразвити, скални пъпки. Тук не получаваха много светлина.
Вдиша дълбоко тежките миризми на живота. Мъх и влага. От повечето трупове тук бяха останали само кости, ала Каладин заобиколи едно място, гъмжащо от червените точки на духчетата на разложението. Току до него група къдроцветни протягаха приличните си на ветрило пипала, а около тях танцуваха зелените духчета на живота. В пропастите животът и смъртта се здрависваха.
Каладин се зае да проучи няколко от разклоненията на пропастта. Не му беше привично да не познава района; беше проучил пропастите около лагера на Садеас по-добре от самия лагер. Пропастта стана по-дълбока и пред него се появи разширение. Каладин направи няколко знака на стената.
В едно от разклоненията намери овално открито пространство с малко отломки. Отбеляза го, после се върна и остави нов знак на стената, преди да поеме по друго разклонение. Накрая двамата със Сил се озоваха в друго, подобно на стая, разширение.
— Опасно беше да идвам тук — каза Сил.
— В пропастта? Толкова близо до лагера няма да дойдат пропастни чудовища.
— Не. Искам да кажа, че за мен беше опасно да дойда в това царство. Преди да те намеря.
— Къде беше преди това?
— На друго място. С много духчета. Не мога да си спомня много добре… Имаше светлини във въздуха. Живи светлини.
— Като духчетата на живота?
— Да. И не. Идването тук ме застрашаваше със смърт. Без теб, без ум, родена в това царство, аз не можех да мисля. Докато бях сама, бях просто поредното вятърно духче.
— Но ти не си вятърно духче — възрази Каладин и приклекна край голяма локва с вода. — Ти си духче на честта.
— Да — отвърна му Сил.
Каладин сключи ръка около сферата си и почти напълно затъмни пещерата. Горе бе ден, но пукнатината в небето беше далечна и недостижима.
Довлечените от водата боклуци попадаха в сянка, която сякаш отново им придаваше плът. Купчините кости приличаха на отпуснати ръце, на високо накамарени трупове. За миг Каладин си го припомни. Настъпва с крясък към редицата паршендски стрелци. Приятелите му умират на голите плата и падат в собствената си кръв.
Грохотът на копита по камъка. Несвързаното припяване на чужди езици. Виковете на светлооки и на тъмнооки мъже. Един свят, който нехаеше за мостовите. Те бяха отпадък. Жертви, които да бъдат захвърлени в пропастите и отнесени от пречистващите наводнения.
Това бе истинският им дом — пукнатините в земята, възможно най-долните места. Щом очите му свикнаха с полумрака, спомените за смъртта избледняха, въпреки че никога нямаше да се освободи от тях. Паметта му щеше да остане белязана завинаги, както плътта му. Както челото му.
Езерцето пред него излъчваше тъмновиолетово сияние. Забелязал го беше и по-рано, но в светлината на сферата му беше трудно да го огледа. То разкриваше призрачното си лъчение сега, в сумрака.