Сил кацна край него — приличаше на жена на брега на океан. Каладин сбърчи чело и се приведе да я огледа по-добре. Видя му се… различна. Да не би лицето ѝ да беше променило формата си?
— Има други като теб — прошепна тя. — Не ги познавам, обаче знам, че други духчета се опитват — по свой начин — да възвърнат загубеното.
Тя го погледна и лицето ѝ доби познатите очертания. Мимолетната промяна беше толкова тънка, че Каладин се чудеше дали не си е въобразил.
— Аз съм единственото духче на честта, което дойде. — Сил като че се мъчеше да си припомни. — Беше ми… беше ми забранено. Въпреки това дойдох. Да те намеря.
— Ти ме познаваше?
— Не. Но знаех, че ще те намеря. — Тя се усмихна. — По време на търсенето бях с моите братовчеди.
— Вятърните духчета.
— Без нашата връзка, аз общо взето съм една от тях. Те обаче нямат способността да правят нещата, които ние правим. А нашата работа е важна. Толкова е важна, че аз изоставих всичко и се опълчих на Отеца на Бурята, за да дойда. Ти го видя. В бурята.
Косъмчетата по ръцете на Каладин настръхнаха. Той наистина видя някакво създание в бурята. Лице, колкото самото небе. Каквото и да беше — духче, вестител или бог — то не укроти своите бури заради Каладин в онзи ден, когато той беше вързан навън.
— Ние сме нужни, Каладин — тихо каза Сил. Махна му и той спусна дланта си до брега на малкия виолетов океан, който светеше меко в пропастта. Тя стъпи върху дланта му и той се изправи.
Сил пристъпи по пръстите му и Каладин усети истинско малко тегло, което беше необичайно. Извъртя ръката си, когато тя се покатери, кацна върху пръста му и сключи ръце зад гърба си. Каладин вдигна пръст пред лицето си и Сил го погледна в очите.
— Ти. Ще се наложи да се превърнеш в онова, което Далинар Колин търси. Не го оставяй да търси напразно.
— Ще ми го отнемат, Сил — прошепна той. — Ще намерят начин да те вземат от мен.
— Това е глупост. Знаеш, че е глупост.
— Знам, че е, обаче чувствам, че не е. Те ме пречупиха, Сил. Аз не съм такъв, за какъвто ме мислиш. Не съм Сияен.
— Аз видях друго. На бойното поле, след предателството на Садеас, когато войниците бяха хванати в капан, изоставени. В онзи ден видях един герой.
Каладин се вгледа в очите ѝ. Тя имаше зеници, въпреки че бяха направени само от различни оттенъци на синьото и бялото, както целият ѝ образ. Светлината ѝ беше по-нежна от най-слабата сфера, ала стигаше да освети пръста му. Сил се усмихна. Изглежда, имаше пълна вяра в него.
Поне единият от двама им вярваше.
— Ще опитам — прошепна Каладин. Обещание.
— Каладин?
Това беше гласът на Скалата, с отличителното рогоядско произношение. Казваше Каладѝн вместо обичайното Ка̀ладин.
Сил излетя от пръста му, превърна се в панделка от светлина и се понесе към Скалата. Той ѝ отдаде почит по рогоядски — докосна последователно раменете и челото си с ръка. Сил захихика; само за миг дълбоката ѝ сериозност се превърна в момичешко веселие. Може и да беше само братовчедка на вятърните духчета, ала явно притежаваше техния пакостлив нрав.
— Здрасти — обърна се Каладин към Скалата и кимна. Бръкна в езерцето, извади един аметистов броам и го вдигна. Някъде горе някой светлоок беше умрял с тази сфера в джоба. — Същинско богатство, ако още бяхме мостови.
— Ние сме си мостови — отвърна Скалата и се приближи. Грабна сферата от пръстите на Каладин. — И това си е богатство. Ха! Подправките, с които ни снабдяват, са тума’алки! Обещах да не храня хората ни с фъшкии, ама е трудно — войниците са свикнали на храна, дето не е много по-добра. — Той вдигна сферата. — Ще използвам него да купя по-хубави, а?
— Дадено.
Сил кацна на рамото на Скалата, превърна се в млада жена и приседна.
Скалата я зърна и се помъчи да се поклони по посока на собственото си рамо.
— Спри да го тормозиш, Сил — рече Каладин.
— Толкова е забавно!
— Заслужаваш почести за помощта, която ни даде, мафа’алики — каза ѝ Скалата. — Ще понеса каквото поискаш от мен. И сега, когато съм свободен човек, мога да направя достоен за тебе храм.
— Храм? — ококори се Сил. — Ооо.
— Сил! Престани. Скала, видях подходящо място за обучението на хората. На няколко разклона оттук е. Оставих знаци по стените.
— Да, видяхме го. Тефт отведе момците нататък. Странно. Плашещо място; никой не идва, а пък новобранците…