— Те се отварят — предположи Каладин.
— Да. Откъде знаеше, че това ще стане?
— Те бяха в лагера на Садеас, когато ние бяхме зачислени изключително да работим в пропастите. Видяха какво направихме и чуха приказките за нашите упражнения долу. Когато ги сваляме в пропастта, ние все едно ги каним. Нещо като посвещение.
Тефт имаше проблеми да заинтригува бившите мостови с обучението. Старият войник се разпенваше от раздразнение — те държаха да останат с Каладин, вместо да се разотидат свободни, защо тогава не искаха да учат?
Имаха нужда от покана. Не само с думи.
— Да. Хубаво. Сигзил ме праща. Иска да знае готов ли си да упражниш способностите си.
Каладин пое дълбоко дъх, погледна Сил и кимна.
— Да. Доведи го. Можем да го направим тук.
— Ха! Най-сетне. Водя го.
10
Червен килим, по-рано бял
Светът свърши и Шалан беше виновна.
— Преструвай се, че въобще не е ставало — прошепна баща ѝ. Той обърса нещо влажно от бузата ѝ. Палецът му стана червен. — Аз ще те защитя.
Стаята ли се тресеше? Не, това бе Шалан. Разтреперана. Чувстваше се толкова малка. По-преди единадесет години ѝ се струваха много. Но тя беше дете, все още дете. Толкова малка.
Вдигна поглед към баща си и потрепери. Не можеше да мига; очите ѝ бяха застинали отворени.
Баща ѝ зашепна, премигна и заплака.
— В дълбоки пропасти ти спи, наоколо ти мракът…
Познатата приспивна песен, която той винаги ѝ пееше. В стаята зад него на пода се бяха проснали тъмни тела. Червен килим, по-рано бял.
— Скалата е постелка твоя, спи, детенце мило мое…
Баща ѝ я взе в ръцете си и тя усети как кожата ѝ се загърчи. Не. Не, тази обич не беше правилна. Едно чудовище не бива да бъде обичано. Чудовище, което убива. Не.
Тя не можеше да се движи.
— Буря иде, ала ще те сгрее, люлчицата ти ще залюлее…
Баща ѝ пренесе Шалан над тялото на жена в бяло. Малко кръв. Мъжът кървеше. Майка ѝ лежеше с лицето надолу, тъй че Шалан не можеше да види очите. Ужасните очи.
Шалан почти можеше да си представи, че приспивната песен е краят на някакъв кошмар. Че е нощ, че тя се е събудила с писъци и че баща ѝ пее, за да я приспи…
— Чудни камъни ще блеснат, спи, детенце мое.
Подминаха зазиданата в стената каса на баща ѝ. Тя сияеше ярко, и от пукнатините около затворената врата се процеждаше светлина. Вътре имаше чудовище.
— С песен лесно ще заспиш, спи, детенце мое.
С Шалан на ръце, баща ѝ излезе от стаята и затвори вратата зад труповете.
11
Илюзия на възприятието
„Ние разбираемо бяхме съсредоточени върху Садеас. Предателството му бе все още скорошно и аз всеки ден виждах белезите му, минавайки покрай празните казарми и скърбящите вдовици. Ние знаехме, че Садеас няма просто да стои и да се гордее с убийствата си. Задаваха се още.“
Шалан се събуди общо взето изсъхнала, полегнала върху неравна, издигаща се от океана скала. Вълните опираха пръстите на краката ѝ, въпреки че едва ги усещаше заради изтръпването. Тя простена и надигна бузата си от влажния гранит. Наблизо имаше суша и прибоят я удряше с плътен рев. В обратната посока се простираше само безкрайното, синьо море.
Тя бе премръзнала, главата я болеше, сякаш непрестанно я бе удряла в стена, но беше жива. По някакъв начин. Вдигна ръка да се почеше по челото, което я сърбеше от засъхналата сол, и я раздра кашлица. Косите ѝ бяха залепнали за лицето, роклята беше зацапана от водата и водораслите по скалата.
Как…?
После го видя — огромна кафява черупка във водата, почти невидима, се носеше към хоризонта. Сантидът.
Шалан с труд се изправи, стиснала острия ръб на скалата. Замаяно се взира в съществото, докато го изгуби от поглед.
Нещо измърка до нея. Шарка прие обичайната си форма върху буйното море, прозрачен като малка вълна.
— Някой… — Шалан се изкашля да прочисти гърлото си, после със стон седна на скалата. — Някой друг успя ли?
— Успя? — попита Шарка.
— Другите хора. Моряците. Измъкнаха ли се?
— Несигурен — изжужа Шарка. — Кораб… Няма го. Плясъци. Нищо не се вижда.
— Сантидът ме спаси.
Как съществото знаеше какво да направи? Разумни ли бяха сантидите? Възможно ли бе тя някак да е общувала с него? Пропусна възможността да…