Бурите да го отнесат… щеше да е късметлийка, ако не умре от студ тук. Или от глад. Какво щеше да прави по време на буря? Кога беше следващата? След една нощ? Или след две.
— Ела! — продума Шарка.
Той вибрираше в пясъка. Докато говореше, песъчинките подскачаха и се тресяха, издигаха се и падаха около него. Това ми е познато… помисли Шалан и се намръщи на Шарка. Пясък върху чиния. Кабсал…
— Ела! — повтори Шарка, по-настойчиво.
— Какво има? — рече Шалан и се надигна. Колко беше уморена само. Едва можеше да помръдне. — Намери ли някого?
— Да!
Това начаса привлече вниманието ѝ. Без да задава повече въпроси, тя последва Шарка, който развълнувано се отправи по-натам по брега. Дали можеше да направи разлика между дружелюбни и опасни хора? В момента Шалан, премръзнала и изнурена, почти не я беше грижа.
Шарка спря до нещо почти потънало във водата и водораслите. Шалан се свъси.
Сандък. Не човек, а голям дървен сандък. Шалан се задави, падна на колене, отключи закопчалките и вдигна капака.
Вътре, като бляскаво съкровище, се намираха книгите и записките на Ясна, внимателно опаковани в непромокаеми пакети.
Ясна може и да не беше оцеляла, ала делото на живота ѝ беше запазено.
Шалан коленичи край огнището, което беше стъкмила. Няколко камъка и между тях — съчки, събрани от горичката. Нощта почти я застигна.
С нея дойде убийственият студ, като в най-лютите зими у дома ѝ. В Мразовитата земя трябва да беше обичайно. Дрехите ѝ не можаха да изсъхнат на влажния въздух въпреки дългото ходене и сега ги усещаше като лед.
Не знаеше как да напали огън, ала навярно щеше да успее по друг начин. Пребори умората си — в името на Бурята, колко беше изтощена — и извади светеща сфера, една от многото, намерени в сандъка на Ясна.
— Добре — прошепна Шалан. — Да направим това.
Морето на сенките.
— Ммм… — обади се Шарка. Шалан се учеше да тълкува жуженето му. Сега то ѝ се стори тревожно. — Опасно.
— Защо?
— Каквото е земя тук, там е море.
Шалан кимна безучастно. Чакай. Мисли.
Ставаше трудно, ала тя се насили да си припомни отново думите на Шарка. Докато прекосяваха океана и тя отиде в Морето на сенките, откри под себе си обсидиан. Ала в Карбрант бе потънала в онзи океан от сфери.
— И какво правим? — попита тя.
— Движим се бавно.
Шалан вдиша дълбоко студения въздух и кимна. Опита като по-рано. Бавно, внимателно. Беше като… като да отвори очите си сутрин.
Усещането за друго място я погълна. Близките дървета скочиха като мехурчета, на мястото им се образуваха мъниста, които се спускаха към развълнуваното море, също съставено от мъниста. Шалан почувства, че пада.
Пое дълбоко дъх, примигна и затвори въображаемите си очи. Мястото изчезна и тя в миг се озова обратно в горичката.
Шарка бръмчеше нервозно.
Шалан стисна зъби и опита пак. Този път по-бавно. Плъзна се в онова място с особеното небе и не-слънцето. За миг увисна между двата свята — Морето на сенките застъпваше света около нея като призрачен образ след примижаване. Трудно беше да се удържи между двата.
— Използвай Светлината — рече Шарка. — Доведи ги.
Шалан неохотно привлече Светлина. Сферите в океана се движеха по-скоро като ята риби, стрелваха се към нея и не се деляха. В изтощението си Шалан едва смогваше да е на двете места едновременно и се замая, гледайки надолу.
Някак успя да удържи.
Шарка стоеше до нея, в образа си с твърдата одежда и главата, съставена от невъзможни линии. Стиснал ръце зад гърба си, той се носеше над повърхността, сякаш висеше във въздуха. От тази страна беше висок и внушителен, и Шалан разсеяно отбеляза, че той хвърля сянка в неправилната посока, към далечното, на вид студено слънце, а не от него.
— Добре — каза Шарка; тук гласът му беше по-дълбоко бръмчене. — Добре.
Вирна глава и, въпреки че нямаше очи, се завъртя, сякаш оглеждаше мястото.
— Аз съм оттук, ала си спомням толкова малко…
На Шалан ѝ се струваше, че времето ѝ е ограничено. Тя коленичи, протегна се надолу и опипа съчките, които бе събрала, за да стъкми огъня. Можеше да ги усети — но докато се оглеждаше из странното място, пръстите ѝ намериха и едно от издигналите се под нея стъклени мъниста.
Тя го докосна и забеляза как във въздуха над нея нещо се задвижи. Тя се сви, вдигна поглед и съзря големи, подобни на птици създания, които се въртяха около нея в Морето на сенките. Бяха тъмносиви, като че ли нямаха особена форма, но бяха бодливи.