— Какво…
— Духчета — обади се Шарка. — Привлечени от теб. Твоята… умора?
— Духчета на изтощението? — попита тя, смаяна от големината им тук.
— Да.
Тя потръпна, после погледна сферата под ръката си. Беше опасно близо до това да пропадне изцяло в Морето на сенките и с мъка различаваше очертанията на физическия свят около себе си. Само мънистата. Чувстваше се, все едно щеше да падне в морето им всеки миг.
— Моля — обърна се Шалан към сферата. — Необходимо ми е да станеш огън.
Шарка забръмча с нов глас — превеждаше думите на сферата.
— Аз съм пръчка.
Той звучеше доволен.
— Би могла да станеш огън — произнесе Шалан.
— Аз съм пръчка.
Пръчката не бе особено красноречива. Тя предполагаше, че не може да я изненада.
— Защо вместо това не станеш огън?
— Аз съм пръчка.
— Как да я заставя да се промени — обърна се Шалан към Шарка.
— Ммм… не знам. Трябва да я убедиш. Да ѝ предложиш истина, може би?
Той звучеше притеснено.
— Това място е опасно за теб. За нас. Моля те. Бързина.
Тя отново погледна пръчката.
— Ти искаш да гориш.
— Аз съм пръчка.
— Помисли ли си колко забавно ще бъде?
— Аз съм пръчка.
— Светлина на Бурята — продължи Шалан. — Можеш да я имаш! Всичката, която притежавам.
Пауза. Най-накрая:
— Аз съм пръчка.
— Пръчките се нуждаят от Светлина на Бурята. За… неща…
Шалан премигна и отмахна сълзи от изтощение.
— Аз съм…
— … пръчка — довърши тя. Хвана сферата, усети нея и пръчката във физическото измерение и опита да измисли друг довод. За известно време не се чувстваше твърде уморена, но това се завръщаше — стоварваше се върху нея. Защо…
Нейната Светлина на Бурята се изчерпваше.
Беше изчезнала за миг, изтекла от нея, тя издиша и падна с въздишка в Морето на сенките; чувстваше се надвита, изтощена и изцедена.
Пропадна в морето от сфери. Ужасната чернота, милиони подвижни частици, които я поглъщаха.
Изскочи от Морето на сенките.
Сферите се понесоха навън, станаха пръчки, камъни и дървета и възстановиха света такъв, какъвто тя го познаваше. Рухна в малката си горичка с разтуптяно сърце.
Около нея всичко стана нормално. Никакво далечно слънце, никакво море от сфери. Просто ужасен студ, нощно небе, хапещ вятър, задухал между дърветата. Едничката сфера, която беше изразходвала, се изплъзна от пръстите ѝ и изтрака на каменистата земя. Пак се наведе над сандъка на Ясна. Ръцете още я боляха от мъкненето му по брега до дърветата.
Тя ужасено се сви там.
— Знаеш ли как да направиш огън? — обърна се тя към Шарка.
Зъбите ѝ тракаха. Отче на Бурите. Вече не чувстваше студ, но зъбите ѝ чаткаха, а дъхът ѝ се виждаше като пара на светлината на звездите.
Усети как се унася. Можеше просто да се наспи и да се мъчи на сутринта.
— Промяна? — попита Шарка. — Предложи промяна.
— Опитах.
— Знам.
Трептенията му звучаха потиснато.
Шалан погледна купчината съчки и се почувства напълно безполезна. Какво беше казала Ясна? Контролът е основата на всяка истинска власт? Властта и силата са резултат от възприятието? Е, това опровергаваше думите ѝ пряко. Шалан можеше да въобразява себе си като велика, можеше да се държи като кралица, но това не променяше нищо тук, в пустошта.
Е, помисли си тя, няма да седя тук и да умра от студ. Поне ще умра от студ, докато опитвам да намеря помощ.
Но не се помръдна. Движението беше трудно. Поне тук, свита до сандъка, не ѝ се налагаше да усеща толкова силно вятъра. Само да полежи тук до сутринта…
Тя се сви на кълбо.
Не. Това не изглеждаше правилно. Закашля се, после някак си се изправи на крака. С препъване се отдалечи от своя не-огън, извади една сфера от кесията си и тръгна.
Шарка се движеше в краката ѝ. Сега те бяха по-разкървавени. Оставяха червена следа по скалите. Шалан не усещаше раните.
Вървеше и вървеше.
И вървеше.
И…
Светлина.
Шалан не ускори ход. Не можеше. Ала продължи да върви с провлечени крачки право към малката като карфица светлина. Една вцепенена част от нея се тревожеше дали това всъщност не е Номон, втората луна. Дали тя не върви към нея и няма да падне от самия ръб на Рошар.
Затова се изненада, когато се озова току в средата на групичка хора, насядали около лагерен огън. Примигна, огледа лицата им едно по едно и после — без да обръща внимание на звуците, които те произвеждаха, понеже думите ѝ се струваха безсмислени в сегашното ѝ състояние — се отправи към огъня, легна, сви се на кълбо и заспа.