Чувстваше се като някой от десетимата глупаци. Търговецът със сигурност щеше да прозре какво се крие зад нескопосната ѝ преструвка. Да се правиш, че имаш власт не беше като да я имаш наистина, каквото и да твърдеше Ясна.
— Ще бъде… разбира се, за нас ще бъде привилегия да помогнем — отвърна Твлкав. — Сиятелна…?
— Давар — каза Шалан и този път се постара да смекчи тона. Ясна не беше снизходителна. Докато други светлооки, като бащата на Шалан, проявяваха преднамерена надменност, Ясна просто очакваше от хората да правят каквото тя иска. И те го правеха.
Шалан би могла да се справи с това. Трябваше да се справи.
— Търговецо Твлкав, нужно ми е да ида на Пустите равнини. Знаеш ли пътя?
— На Пустите равнини ли? — уточни Твлкав и хвърли поглед към пазачите, един от които се беше приближил. — Бяхме там преди няколко месеца, а сега ще вземем баржа до Тайлена. Приключихме с търговията в тази област и не ни е необходимо да се връщаме на север.
— Ах, необходимо ви е да се върнете — отговори Шалан и се насочи към един от фургоните. Всяка стъпка беше агония. — За да ме отведете.
Огледа се наоколо и с благодарност забеляза Шарка на стената на единия фургон. Той гледаше. Шалан приближи предната част на фургона и протегна ръка към другия пазач, който стоеше наблизо.
Той безмълвно се втренчи в ръката и се почеса по главата. После погледна фургона, качи се и се пресегна да помогне на Шалан.
Твлкав дойде при нея.
— Скъпо ще ни излезе да се връщаме без стока! Разполагам само с тези роби, които купих в Плитките Крипти. Не са достатъчно, за да оправдаят едно пътуване обратно до Пустите равнини, още не.
— Скъпо ли? — запита Шалан, докато се настаняваше. Опита да прозвучи развеселено. — Уверявам те, търговецо Твлкав, че разходите имат нищожно малко значение за мен. Ще бъдеш щедро възмезден. А сега да потегляме. На Пустите равнини ме очакват важни личности.
— Ама Сиятелна, очевидно сте преживели трудни времена напоследък, да, виждам това. Нека Ви отведем в Плитките Крипти. Много по-близо е. Там можете да отпочинете и да пратите вест на онези, които Ви очакват.
— Поисках ли да бъда отведена в Плитките Крипти?
— Но…
Твлкав млъкна, когато Шалан спря погледа си върху него. После тя смекчи изражението си.
— Знам какво правя. Благодаря ти за съвета. Нека тръгваме.
Тримата мъже се спогледаха объркано. Твлкав свали плетеното си кепе и взе да го върти в ръце. Двама парши с шарена кожа влязоха в лагера. Шалан едва не подскочи, когато те минаха с тежка стъпка край нея. Носеха сухи черупки от скални пъпки, които явно бяха насъбрали за огъня. Твлкав не им обърна внимание.
Парши. Пустоносни. Полазиха я тръпки, ала точно сега не можеше да се тревожи за това. Отново погледна търговеца с очакването той да пренебрегне заповедите ѝ. Твлкав обаче кимна. После той и хората му просто… постъпиха както тя им каза. Впрегнаха чулите, търговецът разбра как да стигнат до сандъка на Шалан и потеглиха без повече възражения.
Сигурно само протакат, защото искат да разберат какво имам в сандъка. Още за крадене, каза си Шалан. Но когато стигнаха до него, мъжете го натовариха във фургона, вързаха го на място, обърнаха и се отправиха на североизток.
Към Пустите равнини.
12
Герой
„За нещастие така се съсредоточихме върху козните на Садеас, че не забелязахме промяната в държанието на нашите врагове, убийците на моя съпруг, истинската опасност. Ще ми се да зная какъв вятър донесе тяхното внезапно и необяснимо преобразяване.“
Каладин притисна камъка в стената на пропастта. Камъкът залепна.
— Добре — рече Каладин и отстъпи назад.
Скалата скочи, улови се за камъка и увисна със свити крака. Дълбокият му гърлен смях отекна в пропастта.
— Този път ме удържа!
Сигзил го вписа в тефтера си.
— Хубаво. Продължавай да висиш, Скала.
— Докога?
— Докато паднеш.
— Докато… — Увиснал с две ръце, грамадният рогоядец се свъси. — Вече не харесвам този експеримент.
— О, престани да мрънкаш — отвърна Каладин, скръсти ръце и се облегна на стената до него. Дъното на пропастта около тях беше покрито с ластари, отломки и цъфтящи растения и се осветяваше от сфери. — Няма да паднеш от високо.
— Не е заради падането — оплака се Скалата. — Заради ръцете е. Аз съм едър мъж, видиш ли.