— Благословени от Бурята — провикна се един от войниците. — Чу ли новината?
Проклет да е човекът, който ги е научил на този прякор, рече си Каладин. Скалата и другите двама го настигнаха.
— Не. Каква новина?
— Герой е дошъл на Пустите равнини! — викна войникът. — Ще се срещне със Сиятелния господар Колин. Може би ще го подкрепи! Добър знак. Може да помогне работите тук да се поуспокоят.
— Какво става? — викна и Скалата. — Кой?
Войниците казаха името.
Сърцето на Каладин се вледени.
Той едва не изтърва копието от безчувствените си пръсти. И после хукна. Не обърна внимание на крясъка на Скалата, не спря, за да го настигнат другарите му. Носеше се през лагера, тичаше към командния комплекс на Далинар в центъра.
Не искаше да повярва, когато видя знамето, веещо се пред група войници. Може би вън от лагера имаше още по-голяма група от тази армия. Каладин ги подмина, предизвиквайки викове, погледи и въпроси всичко ли е наред.
Най-сетне спря пред стъпалата на каменния бункер на Далинар. Тук Тоягата се здрависваше с един висок мъж.
Новодошлият имаше изсечени черти, излъчваше достойнство и униформата му беше безупречна. Той се засмя и прегърна Далинар.
— Стари приятелю. Много време мина.
— Много — съгласи се Далинар. — Щастлив съм, че най-сетне дойде тук, след като години ми обещаваше. Чух, че даже си намерил Меч!
— Да — отвърна събеседникът му, отстъпи и протегна ръка настрани. — Отнет от убиец, който дръзна да вдигне ръка срещу мен на бойното поле.
Мечът се появи. Каладин се взираше в сребристото острие, гравирано по дължината. Оформено беше като жив пламък. За Каладин изглеждаше окървавено. В ума му нахлуха имена: Далет, Кореб, Рееш… Отрядът от миналото, от друг живот. Мъже, които Каладин обичаше.
Вдигна очи и се насили да погледне лицето на новодошлия. Човек, когото той мразеше, мразеше повече от всеки друг. Човек, когото някога беше обожавал.
Върховният господар Амарам. Мъжът, който открадна Меча на Каладин, жигоса го и го продаде в робство.
Интерлюдии
Ешонаи * Им * Рисн
I-1
Нарак
Ритъмът на Решителността лекичко блъскаше в тила на Ешонаи, когато тя достигна платото в центъра на Пустите равнини.
Централното плато. Нарак. Изгнание.
Дом.
Тя махна шлема на Бронята от главата си и пое дълбоко хладния въздух. Бронята имаше чудесно проветрение, но дори и тя ставаше задушна след продължителни усилия. Зад нея дойдоха други войници — за това нападение тя бе взела към хиляда и петстотин. За щастие, този път пристигнаха доста преди хората и събраха скъпоценното ядро с много малко бой. Деви го взе; беше си заслужил привилегията, понеже беше видял какавидата отдалеч.
Почти ѝ се искаше пробегът да не е бил толкова лесен. Почти.
Къде си, Тояга?, помисли си тя и погледна на запад. Защо не дойде, за да застанеш отново срещу мен?
Мислеше, че го е видяла при нападението отпреди седмица и нещо, когато бяха прогонени от платото от сина му. Ешонаи не взе участие в сражението; нараненият крак я болеше, а прескачането от плато на плато го напрягаше, дори и в Броня. Може би преди всичко не биваше да участва в нападенията.
Поискала бе да е там, ако ударният ѝ отряд попадне в обкръжение и има нужда от Броненосец — дори и ранен — за да бъде изведен. Кракът все още я болеше, но Бронята го предпазваше добре. Скоро щеше да ѝ се наложи да се върне към сраженията. Може би, ако тя участваше лично, Тоягата щеше да се появи отново.
Тя трябваше да говори с него. Усещаше как нуждата от това направо се носи по вятъра.
Войниците ѝ вдигнаха ръце за сбогом и всеки пое по пътя си. Мнозина си напяваха тихо или си тананикаха по Ритъма на Оплакването. Напоследък малцина пееха по Въодушевлението или дори по Решителността. Крачка по крачка, буря след буря, потиснатостта обземаше народа ѝ — „слушачите“, както те наричаха себе си. „Паршенди“ беше човешка дума.
Ешонаи се упъти към развалините, които господстваха над Нарак. След толкова много години не бе останало много. Можеше да бъдат наречени развалини от развалини. Произведенията на хората и на слушачите не издържаха дълго пред мощта на бурите.
Каменното острие отпред вероятно някога е било кула. В продължение на вековете бушуващите бури бяха образували плътно покритие от крем. Мекият крем се бе процедил в пукнатините, беше запълнил прозорците и после бавно се бе втвърдил. Сега кулата приличаше на грамаден сталагмит — кръглият ѝ връх стърчеше към небето, а страната бе издута от все едно разтопена скала.