Острието трябва да е имало здрава сърцевина, за да оцелее толкова дълго на ветровете. Други образци на древното строително майсторство не бяха изкарали толкова време. Ешонаи подмина буци и купчини, останки от съборени сгради, бавно погълнати от Пустите равнини. Бурите бяха непредсказуеми. Понякога от образуванията се откъсваха огромни маси скала, които оставяха дупки и остри краища. Друг път върховете стърчаха с векове и растяха — а не се рушаха — докато ветровете ги отнасяха и едновременно ги увеличаваха.
Ешонаи бе открила подобни руини при проучванията си — като онези, при които се бе намирала, когато народът ѝ за пръв път се срещна с хората. Едва преди седем години — и преди цяла вечност. Онези дни ѝ харесваха — тя проучваше широкия свят, който изглеждаше безкраен. А сега…
Сега прекарваше живота си, хваната в капан на това плато. Пустошта я зовеше и пееше, че тя трябва да вземе, каквото може, и да напусне. За съжаление съдбата ѝ повече не бе такава.
Тя премина в сянката на грамадна скала, за която винаги си представяше, че може да е била градска порта. От малкото узнато от съгледвачите им в течение на годините, тя знаеше, че алетите не го разбират. Те вървяха по неравната повърхност на платата и виждаха само естествени скали, без да усетят, че вървят през костите на отдавна мъртъв град.
Ешонаи потръпна и се настрои на Ритъма на Изгубените. Той бе тих, но все пак яростен такт, с остри, отсечени звуци. Тя не го следва дълго. Да си припомниш падналите бе важно, но по-важно беше да се стараеш да защитиш живите.
Отново се настрои на Решителност и влезе в Нарак. Тук слушачите бяха построили възможно най-добрия дом през военните години. Скалните плочи бяха станали казарми — стените и покривите бяха създадени от черупките на голямочерупчести зверове. По подветрените склонове на могилите — някогашни постройки — сега отглеждаха скални пъпки за храна. Голяма част от Пустите равнини е била населена някога, но най-големият град е бил тук, в центъра. И ето как останките от народа ѝ си бяха създали дом в развалините на мъртвия град.
Бяха го нарекли Нарак — изгнание — понеже тук се бяха отделили от боговете си.
Слушачите — мъже и жени — вдигнаха ръце към нея, докато тя минаваше. Останали бяха толкова малко. Хората преследваха неумолимо своето отмъщение.
Тя не ги винеше.
Свърна към Залата на изкуството. Беше наблизо, а тя не бе ходила там от дни. Вътре войниците произвеждаха смехотворна живопис.
Ешонаи тръгна към тях, все още в Броня, с шлем под мишница. Дългата постройка нямаше покрив — пропускаше много светлина за рисуването — а стените бяха плътно покрити с отдавна втвърдил се крем. Хванали четки с дебели косми, войниците даваха всичко от себе си, за да изрисуват наредените на поставка в средата цветове на скална пъпка. Ешонаи обиколи художниците и огледа работата им. Хартията бе скъпа, а платно нямаше, та затова рисуваха по черупки.
Картините бяха ужасни. Цапаница от крещящи цветове, разкривени венчелистчета… Ешонаи спря до Варанис, един от лейтенантите ѝ. Той внимателно държеше четката между бронираните си пръсти — огромен пред триножника. Плочите хитин изникваха от ръцете, раменете, гърдите, дори от главата му. Неговата черупка съответстваше на нейната, дори и под Бронята.
— Ставаш по-добър — каза му Ешонаи в Ритъма на Похвалата.
Той я изгледа и тихичко се обади в Ритъма на Съмнението.
Ешонаи се разсмя. Постави ръка на рамото му.
— Наистина прилича на цветя, Варанис. Сериозна съм.
— Прилича на кална вода върху кафяво плато — отговори ѝ той. — Може би някакви кафяви листа се плацикат в нея. Защо боите стават кафяви, когато се смесят? Три красиви цвята се съчетават и се превръщат в най-грозния цвят. Това е безсмислено, генерале.
Генерал. Понякога се усещаше толкова неудобно в това положение, също като тези мъже, опитващи да рисуват картини. Носеше бойната форма, понеже бронята ѝ трябваше за битка, но предпочиташе трудовата форма. По-гъвкава, по-здрава. Не че не харесваше тези мъже, но вършенето на едно и също всеки ден — обучения, набези по платата — затъпяваше ума ѝ. Желанието ѝ бе да вижда нови неща и да посещава нови места. Вместо това, заедно с народа си, държеше дълго погребално бдение, докато те загиваха един по един.
Не. Ще намерим изход оттук.
Надяваше се, че изкуството е част от това. По нейна заповед всеки мъж и жена отиваше в Залата на изкуството в назначеното за него време. И те опитваха; опитваха упорито. Досега излизаше толкова успешно, колкото ако опиташ да прескочиш пропаст, без да виждаш отсрещната страна.