— Никакви духчета? — попита тя.
— Ни едно.
Той го произнесе в Ритъма на Оплакването. Напоследък тя го чуваше твърде често.
— Плодължавай да опитваш — отвърна тя. — Няма да загубим тази битка заради липса на усилие.
— Но, генерале — продължи Варанис, — какъв е смисълът? Художниците няма да ни спасят от мечовете на хората.
Останалите войници наоколо се обърнаха да чуят отговора ѝ.
— Художниците няма да помогнат — заговори тя в Ритъма на Мира. — Сестра ми обаче е уверена, че е близо до това да открие нови форми. Ако можем да открием как да създаваме художници, това може да я научи на повече неща за процеса на промяна, а то може да ѝ помогне в проучванията. Да ѝ помогне да открие форми, по-силни дори от бойната форма. Художниците няма да ни измъкнат от тази бъркотия, но някоя друга форма може.
Варанис кимна. Той бе добър войник. Не всички от тях бяха — бойната форма не правеше някого дисциплиниран. За нещастие, тя пречеше на художествените умения.
Ешонаи бе опитала рисуване. Тя не можеше да мисли по подходящия начин и не можеше да схване абстракцията, необходима за създаването на изкуство. Бойната форма беше добра и гъвкава. Не пречеше на мисълта като съпружеската форма. Както и при трудовата форма, в бойната форма всеки беше сам себе си. Всяка от формите обаче си имаше особеностите. На работника му бе трудно да прилага насилие — някъде в ума се намираше пречка. Това беше една от причините да харесва формата — принуждаваше я да мисли по различен начин, за да заобикаля проблемите.
И двете форми не можеха да създават изкуство. Поне не както трябва. Съпружеската форма бе по-добра, но идваше с множество други неприятности. Поддържането на тези индивиди съсредоточени върху нещо производително беше почти невъзможно. Имаше още две форми, при все че използваха рядко първата — безличната форма; останка от миналото, преди да преоткрият нещо по-добро.
Това оставяше само сръчната форма — лека и внимателна обща форма. Използваха я за отглеждането на малките и за работа, изискваща повече сръчност, отколкото сила. Малцина можеха да бъдат заделени за нея, макар че беше по-умела в изкуството.
Старите песни разказваха за стотици форми. Сега им бяха познати само пет. Е, шест — ако броим робската форма, формата без духчета, без душа и без песни. Формата, с която хората бяха свикнали и която наричаха парши. Всъщност това не бе форма, а липса на всякаква форма.
Ешонаи напусна Залата на изкуството с шлем под мишница, а кракът я болеше. Мина през площада за напояване, където сръчните бяха създали голям басейн от изваян крем. По време на пороите на бурята той улавяше засищащия земята дъжд. Работниците мъкнеха кофи насам, за да черпят вода. Фигурите им бяха стройни, почти като при бойната форма, въпреки че имаха по-тънки пръсти и нямаха броня. Мнозина ѝ кимнаха, при все че като генерал тя не разполагаше с власт над тях. Ешонаи бе последният им Броненосец.
Трима в съпружеска форма — две женски и един мъж — играеха във водата и се плискаха. Оскъдно облечени, те се заливаха с това, което останалите щяха да пият.
— Вие тримата — изстреля Ешонаи към тях. — Не трябва ли да работите нещо?
Закръглени и разлигавени, те ѝ се усмихнаха.
— Ела! — покани я един. — Забавно е!
— Вън — нареди тя и посочи с ръка.
Тримата мърмореха в Ритъма на Раздразнението, докато излизаха от водата. Няколко от работниците наблизо поклатиха глави, докато минаваха. Един от тях запя в Ритъма на Похвалата в чест на Ешонаи. Работниците не обичаха сблъсъците.
Това беше оправдание — точно както приелите съпружеска форма я използваха като оправдание за безсмислените си занимания. При своите състояния на работник Ешонаи се беше обучила да се сблъсква, когато е необходимо. Веднъж дори беше в съпружеска форма и бе доказала на себе си от опит, че и в качеството си на съпруга можеш да произвеждаш, въпреки… отвличанията на вниманието.
Разбира се, останалите ѝ преживянания като съпруга бяха пълен провал.
Тя заговори на съпрузите в Укорителен Ритъм, а думите ѝ бяха тъй необуздани, че привлече духчета на гнева. Видя ги как идват отдалеч, привлечени от чувството ѝ, и се движат с невероятна бързина — като светкавица, игриво понесла се към нея през далечния камък. Светкавицата се разля в краката ѝ и оцвети камъните червени.
Това внуши страха от боговете на съпружеските форми и те избягаха, за да докладват в Залата на изкуствата. Надяваше се да не свършат с това да се съешават в някоя ниша по пътя. Само от мисълта стомахът ѝ се обърна. Никога не можа да проумее ония, които искаха да останат в съпружеска форма. За да имат деца, повечето двойки възприемаха формата и се освобождаваха за една година, а после излизаха от нея възможно най-скоро след раждането на детето. Все пак кой би пожелал да се показва пред всички в такъв вид?